Boris Christoff in the archives of the State Security; Борис Христов в архивите на Държавна сигурност

Експозето на книгата "Борис Христов в архивите на Държавна сигурност" е въведено както на български, така и на английски език. Книгата е на разположение на читателите в Националната библиотека "Св.Св.Кирил и Методий" под каталожен номер  М 78.071.2  (092) М 24.  

Present here a summary of the book "Boris Chritoff in the archives of the State Security" in Bulgarian and English. 

НЯКОЛКО УВОДНИ ДУМИ

Драги читателю,

В книгата ми ”Борис Христов в архивите на Държавна сигурност”, няма да срещнеш нито едно прилагателно или епитет, характеризиращи изключителните му качества като певец и личност. Просто защото всички възможни супарлативи за него - и у нас и в чужбина - са използвани стократно. И още нещо с което напълно съм съгласен. В своята великолепна книга за световния български бас италиянските му изследователи Карло Курами и Маурицио Модуньо са споделили следното свое разсъждение: “Мъчително е да гледаш, да слушаш и да изследваш дворни пернати и скитащи котки, след като си познавал орли и лъвове. И това те кара да се взираш с притеснение в съдбата на вокалното интерпретаторско изкуство след двадесет, тридесет години, когато преките свидетели на други оперни сезони ще намаляват все повече. Плочите, компактдисковете, запечатените на снимки или видеолента образи, книгите ще бъдат паметта – а може би и единственото познание – за полета на орлите, за царствеността на лъвовете”. В тази връзка би трябвало особено отчетливо да изясним и да обясним защо винаги са така ярки и силно въздействащи участията на Борис Христов във всяка една световна оперна сцена. Всички музиковеди отлично знаят, че той винаги е плакал истински по време на всяко свое изпълнение в ролята му на крал Филип Втори в операта “Дон Карлос”. Но, малцина знаят, че Борис Христов винаги е носел и внимателно четял при подготовката си преди всяко свое излизане на сцената четирите копия на оригиналните писма на Филип Втори в които Инквизицията му е разрешавала като единствено кралско благоволение обесването на сина му Дон Карлос да бъде извършено не с грубо конопено, а с копринено въже. Едва ли е необходимо човек да бъде специалист музиковед за да схване крайно важния подход в творческата лаборатория на Борис Христов. Ето още няколко щриха в това отношение: ”Аз се научих да анализирам средата и атмосферата, обкръжаваща съществуването на всеки един от характерите на Мусоргски, като освен това вникнах в най-малките потънкости: физическите им и морални качества, психологическите и умствени реакции, религиозно възпитание и човешка отзивчивост, причината и израза на чувствата и на външните действия. Така се достигна накрая до пълното реализиране на тези характери и те се поднасят отново пред публиката верни на живота”.¹ Допускам, че сега става пределно ясно защо нищо не е било в състояние да сломи характера му, никаква съблазън за влияние и власт не го отклоняват от попрището му, никакъв егоизъм не взема връх над чувството му към музикалното изкуство. Творческият му порив никога не го заблуждава да тръгне по пътищата на суетата и годростта. Той искаше и постигна своята мечта да приобщи името на България към великите традиции на европейската култура. И още нещо. Борис Христов, доказвайки с цялото си поведение на сцената и в живота, никога не прояви желание да превърне венеца на славата в корона. Но и никому не позволи да бъде поставен под съмнение неговия звезден статус на певец от най-висока класа. В тази връзка ще си позволя да цитирам част и от един документ, който изцяло е намерил място в книгата: “... С “Гарибалди” тези дни се случи и една неприятна случка. Бе направен опит да бъде освиркан в операта. Когато заговорихме за това направи ми впечатление, че той никак не се безпокои от този факт. Дори и не счита за нужно да го коментира. Това според него не можело да се приеме като сериозна работа. Случаят бил такъв. Това става на представлението на операта “Медея”, в която главна роля заема гръцката еврейка Мария Калас. Същата, под влияние на своя шовинизъм и жадна за слава... искала след представлението сама да излиза и се покланя пред публиката и да обира отправените към всички артисти аплодисменти. На това се възпротивил категорично “Гарибалди” като казал, че в операта участвали всички и успеха на същата се дължи на всички. По повод на тази разпра именно Калас организирала тази провокация, която не е имала особен ефект”. Не мога да не спомена обаче още един съществен детайл, разказан от Ваня и Николай Правчански в книгата им посветена далече не само на сценичното майсторство на оперната ни легенда: “Честуваше се 150-годишнитата от основаването на грандиозния неаполитански театър “Сан Карло”. За откриването на големите музикални тържества бил поканен Борис Христов. Предложението било да участвува в четири гала-представления на операта “Борис Годунов” със състава на Белградската опера. Нашият сънародник приел поканата при едно условие: да му партнира Софийската народна опера”.

Сигурно ще прозвучи абсурдно твърдението ми, че трябва да сме признателни на грижливото отношение на Държавна сигурност към подреждането на нейните архиви. Парадокс наистина би имало за афиширане на подобен извод само при един случай: ако не е придружен с нито един факт. Истина е обаче, че културната палитра на Борис Христов е съдържала и други ярки цветове. В стремежа си да бъдат максимално пълни със сведения за живота и начина на мислене на световно известния български бас агентурните сводки са ни запазили наистина твърде далечни от оперното пеене впечатляващи негови интелектуални характеристики: как той открива съвсем случайно хвърлени на боклука платна на стари италиянски художници от периода между XVI и XVIII век и които той сам внимателно почиства; как с гордост е показвал на близки и познати нещо наистина изключително - закупената от него история на България на италиянски език издадена през XV век!

Така идваме до основния въпрос: каква е целта на това изследване? Оказва се, че има един достатъчно обемист том архивни материали, за които знаят малцина. По една случайност - за добро или за зло - аз съм единият тях. И тъй като става дума за документи, които десетилетия наред са били събирани акуратно от Държавна сигурност за Борис Христов, струва ми се че те би трябвало да бъдат извадени и показани. Известно е, че на този свят няма нито една книга, която да се отвори сама. Все пак някой трябва да си направи труда да разлисти страниците й. В нашия конкретен случай в това изследване ще предадем, като спазваме стриктно хронологичната последователност и на още нещо съществено: преписваната от Държавна сигурност със завидна педантичност лична кореспонденция на Борис Христов. Добре известно е, че не от вчера и от днес служебните и лични писма винаги са били особено апетитна хапка за всяко разузнаване. В нашия конкретен случай обаче ще тръгнем по тези, дълго време обвити в мрака на потайността документи, за да се опитаме да потърсим в тях най-важното: защо изобщо е бил следен от българските тайни служби тъкмо Борис Христов. Както ще се убедиш, любознателни читателю, това в никакъв случай няма да е разходка с цел да се пораздвижиш по безобидни пътечки през почивните дни. Тъкмо в този смисъл моят опит да стъкмя подобна книжица би бил безсмислен ако липсва твоето партньорство. На пръв поглед тази книга е строго документална. Но, в действителност е показателен разказ, чийто автор Държавна сигурност неуморно го е писал цели три десетилетия, пилеейки огромен човешки ресурс. Доказателствата за подобно твърдение са фиксирани съвсем точно в датите между първия и последния архивен документ в това изследване, а именно: 23 август 1946 година и 10 октомври 1976 година. Проучването е изградено на базата на цитирането на материали от най-различен род и характер. Затова е редно то да бъде завършено отново с някои неизвестни до този момент архивни документи. Първият от тях е писмо на Борис Христов, изпратено на 20 април 1949 г. от Рим до Асен Димитров и не само споделя спомена за безвъзвратно отлетелите незабравими години прекарани с хор “Гусла” , но е и трогателна човешка изповед зад която прозира дълбоката любов към всичко родно: “... Следя проявите на “Гусла”. Никога не забравям, че там започнаха да се развиват музикалните ми способности. Там заякна гърлото ми и се разви вкусът ми към хубавото, зародиши, които сега дават плода си, и над всичко това си ти – създател на най-хубавото дело у нас, нещо, което досега нито съм чул, нито съм видял. Сещам се често и за класическите гуляи на гусларите, които ще са ми паметни навеки. Майка му стара - що вино се е изпило и що мелодии са се излели от устата ни! Тука – вятър ги вее – не разбират от живота, няма ги тези знаменити часове и нощи никъде”.² Второто писмо на Борис Христов, изпратено на 17 февруари 1968 г. от Рим, е адресирано до Елена Димитрова. В него 54-годишният световноизвестен оперен певец пише редове, които би трябвало да са постояно пред очите на всеки, който е решил да се отдаде на това сложно и трудно изкуство: “... По въпросите, които ми задаваш относно лицето, което ти наричаш “наш приятел”, не знам нищо. Изчезна! От редките връзки, които имах с него, се убедих, че артист няма да стане. Не е роден за това. Само с глас нищо не се постига във вокалното изкуство. Работа, себеотрицание, стремежи към усъвършенствуване са необходими елементи за успеха на младежа, който решава да се отдаде на това поприще. Целта на артиста е морална, а материята идва като последица – сама по себе си. При случая на “нашия приятел” положението е обратното: целта е материята - парите, а освен това не разполага с моралните средства и качества. Ще бъде винаги един посредствен елемент...”.³

Последният абзац в тази книга ще предоставим отново на Борис Христов, който по време на пресконференцията с български журналисти на 14 септември 1976 г. по повод първия му запис в храм-паметнника на “Александър Невски”, заявява с дълбоко вълнение: “В моята дългогодишна артистична дейност дължа специално да подчертая, че всичко което съм правил, правя и ще бъде направено от мене, е предназначено за името на България и съм щастлив, че успявам колкото мога да допринеса за издигане на нейното име”.⁴ В събрания за Борис Христов от Държавна сигурност масивен архив има какво ли не. Но, няма нито един единствен ред от който да проличи, че този интелектуален колос е бил преди всичко родолюбец.

Авторът

FEW INTRODUCTORY WORDS

Dear reader,

In my book "Boris Christoff in the archives of the State Security" you will not meet any adjective or epithet, characterizing his outstanding qualities as a singer and personality. Just because all superlatives for him – both at home and abroad - are used hundredfold. And another thing with which I totally agree. In his magnificent book for the global Bulgarian bass the Italian researchers Carlo Kurami and Maurizio Modugno shared their reasoning as follows: "It is painful to watch, listen and explore yard birds and stray cats, having known before eagles and lions. And that makes you stare with concern in the fate of the vocal interpretations of art after twenty, thirty years, when the direct witnesses of other opera seasons will further decrease. The plates, CDs, the sealed on photos or videotapes images, the books will be the very memory - and perhaps the only knowledge - for the flight of the eagles, for the royalty of the lions." In this connection we should especially clarify and explain why the participations of Boris Christoff on each world opera stage are always so bright and impressive. All musicologists well know that he always really cried during each of his performances in the role of King Philip II in "Don Carlos". But just a few people know that Boris Christoff always carried with him and carefully read during his preparation before each of his appearances on the stage the four copies of the original letters of Philip II, in which the Inquisition allowed him as the only royal favour, the hanging of his son Don Carlos to be done not with rough hemp but with silk rope. It is hardly necessary for a person to be an expert musicologist in order to understand the extremely important approach in the creative laboratory of Boris Christoff. Here are a few touches in this regard: "I learned to analyze the environment and the atmosphere surrounding the existence of each of the characters of Mussorgsky, as well as to understand the smallest details: the physical and moral qualities, psychological and mental reactions, religious education and human sympathy, reason and expression of the feelings and the external actions. So finally the full realization of these characters was reached and they were presented to the audience again true to life. " I assume, that now it becomes explicitly clear why nothing was able to break his character, any temptation for power and influence do not deviate him from his carrier, no selfishness overrules his sense to the art of music. His creative impulse never misguides him to go along the road of vanity and pride. He wanted and he achieved his dream to associate the name of Bulgaria to the great traditions of the European culture. And something else. Boris Christoff, proving with his behaviour on the stage and in life, never, wanted to turn the wreath of glory in a crown. But he also did not allow his star status as a singer of the highest class to be mistrusted. In this connection I would like to quote part of a document which has entirely found a place in the book: "... With "Garibaldi" these days an unpleasant incident took place. An attempt was made to be hissed in the opera. When talking about it I was impressed that he did not worry about this fact. Even he did not consider it necessary to make a comment on it. According to him, this cannot be regarded as a serious work. The case was such. This is done during the performance of "Medea" opera, in which the main role was played by the Greek Jewish Maria Callas. Being under the influence of her chauvinism and thirst for glory ... she wanted after the performance to show out alone and bow to the audience, thus robbing the addressed to all singers’ applauses. "Garibaldi" categorically opposed to that, saying that all singers were involved in the opera and the success belongs to all. Due to this quarrel namely Callas organized this provocation, which did not have a particular effect." I cannot mention, however, another significant detail, recounted by Vanya and Nikolai Pravchanski in their book, devoted far not only to the stage mastery of the opera legend: "150 years from the foundation of the spectacular Neapolitan theatre "San Carlo" was celebrated. Boris Christoff was invited for the opening of the biggest music celebrations. The proposal was to participate in four gala performances of the opera "Boris Godunov" with the composition of the Belgrade Opera. Our compatriot accepted the invitation on one condition: the Sofia National Opera to be the partner.”

Probably my claim, that we should be grateful to the careful handling of the State Security to the arrangement of their archives, will sound absurdly. Actually there would be a paradox for such a conclusion only in the case: if it is not accompanied by any factual evidence. It is true; however, that the cultural image of Boris Christoff contained other bright colors as well. In their effort to be completely packed with information about the life and way of thinking of the world-famous Bulgarian bass, the agents’ summaries have preserved too distant from the opera singing and impressive intellectual characteristics: how he had discovered an accidentally thrown in the trash paintings by old Italian artists between XVI and XVIII century and which he himself carefully had cleaned; how proud he had been showing to friends and family something truly exceptional - purchased by him history of Bulgaria in Italian issued in the XV century!

Thus we come to the main question: what is the purpose of this study? It turns out that there is a sufficiently large volume of archive materials, which few people know about. Incidentally - for good or bad - I'm one of them. And since it concerns documents which for decades have been collected accurately by the State Security for Boris Christoff, I think that they should be taken out and displayed.

It is known, that in this world there is no book, which can be opened alone. However, someone should bother to leaf through its pages. In our case in this study, sticking to the strict chronological sequence, we will present something more substantial: the copied by the State Security with enviable pedantry personal correspondence of Boris Christoff. It is well known that not from yesterday and today the business and personal letters have always been an especially tasty bit for any intelligence service. In our particular case, we will go through all these long shrouded in the darkness of secrecy documents in order to try to find the most important: why just Boris Christoff was followed by the Bulgarian secret services at all. As you will be convinced, my curious reader, this will not be a walk to jog along harmless paths during the weekends. In this sense my attempt to make such a little book would be meaningless without your partnership.

At first glance, this book is strictly documentary. But, in fact this is an indicative story, the author of which - the State Security - tirelessly wrote for three decades, wasting enormous human resource. The evidences for such a statement are fixed precisely in dates between the first and last archive document in this study, namely: August 23, 1946 and October 10, 1976. The study is built on the citation of materials of various kinds and nature. It is therefore appropriate that it should be completed with a few previously unknown archive documents. The first one is a letter of Boris Christoff sent on April 20, 1949 from Rome to Assen Dimitrov, where the recollection for the irretrievably flied unforgettable years spent with the choir "Gusla" (gusla – folk violin) is shared. The letter represents also a human and touching confession behind which the deep love to his native country becomes obvious: "... I am following the performances of "Gusla". I never forget that namely there my musical abilities began to develop. There my throat strengthened and my taste for the beautiful developed - embryos, which now give their fruit, and above all is you - the creator of the best deed at home, something that I have never heard or seen. I often recall the classic feasts of the folk violin players, which will be commemorative forever. You cannot imagine how much wine was drunk and how many melodies were spilled out of our mouths! Here - the wind blows the people – they do not understand the life, the illustrious hours and nights cannot be found anywhere." The second letter of Boris Christoff, sent on 17 February 1968 by Rome, is addressed to Elena Dimitrova. There the 54-year-old world-famous opera singer writes some lines which constantly should stand before the eyes of anyone who has decided to devote to this complex and difficult art: "... Regarding the questions which you ask me about the person whom you call "our friend" I do not know anything. Disappeared! Out of the rare contacts which I had with him, I got convinced that he will not become a singer. He was not born for this. Possessing only voice nothing can be achieved in the vocal art. Work, selflessness, aspirations for improvement are the necessary elements for the success of the young man who decided to pursue this career. The aim of the singer is moral, and the matter comes as a consequence. In the case of "our friend" the situation is the opposite: the goal is the matter – the money, and he does not have the moral means and qualities. He will always be an ordinary element ..."

The last paragraph in this book will be granted again to Boris Christoff, who during the press conference with Bulgarian journalists on September 14, 1976 on the occasion of his first record in the "Alexander Nevsky" cathedral, said with deep emotion: "In my long activity of an opera singer I have to stress that everything I've done, do and will be done by me, is intended for the sake of Bulgaria and I am happy that I manage as much as I can to contribute to the raising of the name of the country." There is whatever one can imagine in the collected for Boris Christoff massive archive material by the State Security. But there is not one single line from which to get the impression that this intellectual colossus was primarily a patriot.

The Author

Angelo Roncalli - introduction about his work and life in Bulgaria (1925-1935); Анджело Ронкали - живот и дело в България /1925-1935/р

Представеното тук резюме на книгата "Анджело Ронкали -живот и дело в България /1925-1935/" е на български и английски език. Книгата фигурира в каталога на Националната библиотека "Св.Кирил и Методий" под каталожен номер Ск 728871. Present here a summary of the book "Angelo Roncalli - life and work in Bulgaria / 1925-1935 /" in Bulgarian and English. The book listed in the catalog of the National Library "St. Cyril and Methodius" in catalog number Cк 728871.

П Р Е Д Г О В О Р

Безспорно личност от голям мащаб, чието желание за ярка изява на духовно-религиозна идентичност е негов постоянен спътник - това е може би най-точното определение за живота и делото на папския делегат в България монсеньор Анджело Джузепе Ронкали, впоследствие папа Йоан XXIII. Десетгодишният му престой у нас във времевия отрязък между 1925 г. и 1935 г. е белязан с ярко очертаните два полюса - на изключителен хуманизъм и състрадание към бедстващи хора без разлика на религиозната им и национална принадлежност и с безкомпромисна последователност при реализирането на политиката на Ватикана по отношение укрепването на българската католическа общност. Твърде многостранна и разнолика е неговата дейност, сложна и нестандартна е неговата крупна фигура, за да бъде вместена в координатната система, позната ни от толкова много биографични очерци. Според намерените от нас огромен брой документи се оказа, че неговата ярка и оригинална личност надхвърля тесните рамки на своето време. Бързаме още в началото на нашето изследване да подчертаем, че в следващите страници читателят няма да се срещне с една зализана и стерилна историческа монография, а със задълбочено проучване, съставено изключително на базата на архивни източници. И още нещо съществено - ние сме се опитали да проследим коректно всяка една стъпка на папския делегат у нас .

          Като цяло дейността на Ронкали може да бъде разбрана само, ако се разглежда в контекста на събитията, които разтърсват България през онази епоха. Още повече, че той попада в изнемощяла до краен предел държава, в която от една страна, икономиката е силно разстроена под бремето на огромните военни репарации, а от друга страна, десетки хиляди вдовици вече са включени в списъците за държавни пенсии. Паралелно с това в следващите страници ще бъде направен обективен анализ на откритите от нас архивни документи и материали на онази сложна и противоречива обстановка, в условията на която делегатът на Ватикана умело е балансирал между острите реакции на Българската православна църква срещу дейността му и не всякога благосклонното отношение на централната и особено на местната власт към неговите мащабни религиозни стъпки.

          Положението на монсеньор Ронкали на българска земя, освен впечатляващите негови изключително хуманни действия по оказването на всестранна помощ на пострадалите от атентата в катедралата „Св. Неделя” през 1925 г и след земетресението в Чирпан през 1928 г, които ще са обект на специалното ни внимание, е благоприятствано от едно твърде важно обстоятелство. Това е съществената му роля, която той изиграва, при сключването на брака между италианската принцеса Йоанна Савойска и цар Борис ІІІ. Всичко това определя действително уникалната позиция на Ронкали, която повече и при никакви други обстоятелства няма да се повтори спрямо нито един от следващите официални представители на Ватикана в България. Но в същото това време безспорно успешната му религиозна дейност у нас в перспектива се превръща в съществена част от разстилането на червения килим пред него, извел го в края на краищата до възхода му към папския престол под името папа Йоан ХХІІІ. Ето защо намираме за редно да напомним, че в света на международните отношения случайността отдавна си е спечелила законно място. Но от друга страна, животът е доказал, че чудесата не се случват на онези, които ги очакват в бездействие.

В нашето проучване ние сме направили всичко възможно, за да предадем фактите и аромата на една десетгодишна история - реална част от живота на Анджело Ронкали в България - такава, каквато тя се е развивала и която е оставила дълбоки следи в архивните документи на отдавна отшумелите години. По принцип, неговият обществен сан му е предлагал посредствени задължения и поносима скука. Но той избира съвсем друг път - на активното и градивно действие, извършвано от човек, запасил се не само с мечти и с дълбока убеденост, че за вярата граници няма, но и проявяващ реализъм, подхранван постоянно от мисионерски плам. Знайно е, че нищо велико и нищо трайно не може да бъде постигнато в човешката дейност без наличието на хора, които със своя талант, характер и воля вдъхновяват, мобилизират и направляват определени обществени усилия. Всеки, който иска да победи, трябва да се заобиколи с победители. Човек, който по цял ден клечи край кокошки, ще се научи единствено да рови в пръстта и да се бие за трохи.

          Изследването ни има за цел върху основата на значителен по обем архивен материал да реализира среща с истински достижения на духа, а не с техните заместители. Не бива да забравяме, че на този свят има и хора, които винаги са работели с абсолютни величини, а не да трупат нюанси. В нашия случай едно обаче е безспорно - досегът до архивните масиви действително ни направи съпричастни със събития, които са свидетелство за истината на онези дни. Това е време, през което животът и делото на Ронкали в България от исторически епизод успяват да се превърнат в историческа даденост, определила с всичките й плюсове и минуси хоризонтите на неговата деятелност у нас. Когато проследяваме първите стъпки на престоя му в България, веднага става ясно, че папският делегат пресича държавната ни граница без какъвто и да било практически опит относно обществено-политическите отношения в Източна Европа. На пръв поглед излиза, че той едва ли не е оставен сам да се справя в абсолютно чуждата му и напълно непозната среда. Но не след дълго Ронкали постепенно започва все повече да осъзнава, че едно бъдещо обединение между християните, извършено отгоре, не може да стане нито чрез уния, постигната чрез споразумение между съответните висши църковни клирове, а още по-малко с договаряне между държавните владетели. Годините, прекарани от Ронкали в нашата страна му помагат да осъзнае, че на първо място е необходима задълбочена духовна подготовка долу - всред низините, при обикновените хора. Там, където традицията е неуязвима зад дебелите стени на невежеството, където пътищата в душите са обрасли с какви ли не религиозни предразсъдъци и противоречия и които могат да бъдат прочистени единствено чрез сърцато желание за взаимно проникване и осмисляне на духовните ценности на отделните църкви. При всички случаи обаче това е сфера, в която папският делегат прави запомнящи се крачки. Следва да посочим, че този негов извод не е резултат на някакво случайно хрумване. Доказателствата са налице. Първите негови посещения са до най-отдалечените населени кътчета на страната, към които той се отправя решително почти веднага едва ли не още след слизането си от влака на гара София. И което е много по-същественото - навсякъде той не само се запознава, но и вниква внимателно в проблемите на местните католически общности и далече не само изслушва споделеното от техните ръководители. Както се вижда, това безспорно е конструктивен почерк, който няма нищо общо със съвременното безсмислие и пилеене на средства по изпълнени с изкуствен патос международни мероприятия, най-често провеждани в световноизвестни първокласни курортни зони. От друга страна, неговото общуване с висши православни български духовни представители се е превръщало в добра основа за сериозно осмисляне на другото виждане, за даване на сигнали за разбирателство и коректно изразяване на съпричастност с оценката, че разногласията в тънкостите на религията би трябвало да бъдат оставени за бъдещето.

          Липсата на конкретни инструкции от страна на Рим дават възможност на Ронкали да бъде гъвкав и инициативен при определянето на целите си в България. Неговото пътуване из страната по-скоро прилича на обиколки на мисионер, без обаче самият той да е такъв. Навсякъде той проявява дипломатичност от най-висока проба, като в същото време по официален статут не е дипломат. И най-накрая, осъзнал напълно идеите на икуменизма, той не започва да ги проповядва, а прави най-важното - с поведение и слово дава да се разбере, че почита искрено българските национални каузи, без обаче официално да се обвързва с която и да било от тях. Ронкали идва в страната ни като представител на своето време, култивиран във Ватикана, но бързо доказва, че не е от хората, които влизат в голямата политика с попътния вятър на стародавния авторитет. Той обаче напуска България, оценил по достойнство качествата на чуждата и различна духовна култура и светоусещане. Ето защо тъкмо този негов реален досег и натрупан безценен опит от българската действителност стават част от фундамента за реализирането три десетилетия по-късно на неговата инициатива, родила идеала на Втория ватикански събор. Има събития, които се вдъхновяват от крясъка на улицата, от слуховете по пазарищата и от следите по паважите. Проведеният събор във Ватикана няма нищо общо с посочените по-горе социално-политически предизвикателства. Защото не е някаква абстрактна академична програма за реформа, а наследство, оставено от папа Йоан ХХІІІ с трайна следа в духовната карта на света.

От друга страна, когато човек се залавя да пише книга - и при това за мащабна личност като Анджело Ронкали - се налага да бъде отделено особено внимание за това, да не би тя от прочитна да се превърне в каталог с анотации. Ето защо изборът на дадена проблематика - често пъти плод на субективното авторово виждане - на някому може да се стори и неправилен. Все пак бихме искали да подчертаем, че когато решихме да започнем това наше историческо проучване, ние не сме се ръководели единствено от стремежа просто да създадем печатно произведение с познавателна цел. Имахме и искреното намерение максимално обективно, водени от откритото в архивите, да анализираме историческата истина за престоя на папския делегат Анджело Джузепе Ронкали в България. Всичко, което той успява да направи у нас, каквито и да са били игрословиците и акробатиките на логиката, едно нещо е пределно ясно: той е притежавал рядкото качество да обединява в името на неговата кауза. С цялото си поведение и многобройни изказвания той доказва, че изграждането на взаимно доверие е било негов морален императив. Към дълбокото му желание да вниква и анализира сложните човешки взаимоотношения, би трябвало да прибавим и стремежа му да надникне във вселената на всеки. Разяснявайки своите виждания за по-добър свят, той с изключителна увереност е успявал да породи виталност всред слушателите и последователите си. Защото добре е знаел, че всяко равновесие действа най-добре, когато бъде укрепено със съглашение за общи ценности. В това отношение архивните документи пределно ясно ни посочват, че само хора като папския представител, които искрено се стремят да бъдат полезни на другите, имат огромно преимущество. В тази област, както се оказва, той просто е нямал конкуренти. Прастара истина е, че всеки, който е способен да се постави на мястото на друг и желае да разбере неговия начин на мислене, за да му помогне, може да не се безпокои за това, какво бъдеще го очаква. Не е необходимо да казваме, че такъв пример за подобно поведение вече ни е добре познат от архивите. Той се казва Анджело Ронкали. Той успява, за разлика от редица свои именити съвременници, да прехвърли мост между духовните пожелания и социалната реалност. Това е неговата житейска философия, поставила си за цел да бъде фар за ориентиране и надежда за постигане на високи идеали. Защото доминиращата роля може и да се крепи на властта, но лидерството изисква да се гради консенсус.

        Тук ще си позволим да споделим, че оценката дали сме успели в начинанието си, може да даде само и единствено читателят. Да бродиш из миналото през спомени, размисли и архивни документи - това също има своето очарование. Животът е показал и доказал, че на историята в крайна сметка са необходими не измислени или неверни, а истински доказателства, за да бъде тя поучителна и полезна за поколенията. На следващите страници ще се опитаме да направим тъкмо това. Написаното в тази книга може да не е цялата истина, но в нея няма нищо друго освен истина - такава, каквато тя се съдържа в българските и чуждестранни архивни масиви. И още нещо. Историческата наука изисква честност и откритост. В нея може понякога изследователят и да сгреши, но никога не бива лъже! Когато се опитваме да съдим и преценяваме миналото, то не идва при нас, а ние отиваме при него. Нашето повествование върви през различни житейски пластове, аргументирани с архивни документи, писма и дневници. Но заедно с това то е придружено със субективната авторова позиция, подкрепена с пълнотата на архивните факти и съпътствана от искреното ни желание да се придържаме към най-добрите традиции на българската публицистика. Всичко това има за цел да очертае хода на проучване, в чийто мотиви прозират дълбоки и важни житейски аспекти. Тяхната същност читателят без особена трудност ще открие най-вече в острия сблъсък между православието и католицизма - две религиозни полета със собствен потенциал за развитие на българска почва.

В официалния сайт на Ватикана, посветен на биографията на папа Йоан ХХІІІ, има само един абзац за българския му период:„On 19 March 1925 he was ordained Bishop and left for Bulgaria. He was granted the title Apostolic Delegate and remained in Bulgaria until 1935, visiting Catholic communities and establishing relationships of respect and esteem with the other Christian communities. In the aftermath of the 1928 earthquake his solicitude was everywhere present. He endured in silence the misunderstandings and other difficulties of a ministry on the fringes of society, and thus refined his sense of trust and abandonment to Jesus crucified ( На 19 март 1925 той беше назначен за епископ и тръгна за България. Беше му присъдена  титлата апостолически делегат и остана в България до 1935 г,  посещавайки католическите общности и установявайки връзки на чест  и почит с християнските общности. По време на последиците от земетресението през 1928 година неговага грижа се чувстваше навсякъде. Той издържа мълчаливо неразбирателствата и другите  трудности на духовенството на повърхността на обществото и по този начин пречисти своето чувство на дълг към Христовото разпятие-превод бълг. ). 

        От наша гледна точка намираме, че горните два реда и половина са крайно недостатъчни, когато се отнася до завидна дейност, осъществявана в продължение на цял един десетгодишен престой в България. Още повече че става дума за реалиста Анджело Ронкали - човекът, който никога не си е позволявал да разхищава време за незначителна неща или пък да се люлее в илюзията на отвърнатата от цивилизацията религиозна самота. Това предопределя в крайна сметка същността на неговия български период, отдаден в името на реализации, които изграждат бъдещето, а не да са прикрити в проблемите на миналото. И още нещо. В хода на нашето проучване ние открихме следната последователност в поведението на папския представител - той никога не се е ласкаел от приятелства, спечелени след хвалебствие по негов адрес, но и никога не е проявявал страх от враждебност, предизвикана от нечие отрицание. Това е присъщо единствено за хора, които имат предостатъчно много работа в света на полезното и необходимото при реализацията на поставените от тях самите цели. Не случайно древните римляни са твърдяли, че дълголетието не се измерва с годините, а с интензитета на преживяното и извършеното.

Настоящата книга представлява научно-изследователска монография с подчертано ясен исторически аспект, в която са изследвани с голям брой оригинални документи и снимки по-конкретно следните теми.:

- Конкордатът - реалност или химера;

- Атентатът в църквата «Св.Неделя» и действената помощ на монсеньор Ронкали;

- Земетресението в Чирпан и хуманитарната подкрепа на монсеньор Ронкали;

- Отношенията между цар Борис ІІІ и папския делегат Ронкали;

- Действията на монсеньор Ронкали за укрепване на католическата общност в България;

- Международната дейност на Ронкали от територията на България;

- Взаимоотношенията на Ронкали с българската държавна власт;

- Личният живот и пример на Ронкали в България;

- Съпротивата на Българската православна църква срещу дейността на Ронкали в България и по-конкретно: случаят в Топузларе и Довруклий, Ямболско; случаят в Малко Търново; събитията в Тополовград (Каваклий);

- Позицията на Българската православна църква спрямо католическите училища през българския период на Ронкали ;

- Опит за оценка на десетгодишния престой на Ронкали в България (1925-1935г);

- Еврейският въпрос – новата допирна точка между цар Борис ІІІ и монсеньор Ронкали;

- Анджело Ронкали (папа Йоан ХХІІІ) и комунистическа България (1944г-1963г);

- Оперативната дейност на Българската Държавна сигурност срещу приятелския кръг на Анджело Ронкали (1944г-1989 г);

           Текстът на книгата е както художествен и повествователен, така и строго изследователски. Анализите и заключенията са направени въз основа на голям брой оригинални документи, значителна част от тях открити от нас за първи път в различни архивни източници като тези на Комисията по досиетата (България), Държавната Агенция „Архиви” (България), Регионалните агенции „Архиви” (България), Народната библиотека „Св.Кирил и Методий” - София, Международната фондация „Раул Валенберг” (IRWF - Израел), Германския държавен архив (Бундесархив) , Германския политически архив (Политархив) в Берлин и др.

          Накрая бихме желали да изкажем нашата специална благодарност на мнозина, без чиято действена помощ това изследване нямаше да бъде такова, каквото е в сегашния му вид. Всред тези чудесни и отзивчиви хора, които ни позволиха достъп до архивните материали, са г-н Евтим Костадинов - председател на Комисията по досиетата, г-н Иван Комитски, председател на Държавната Агенция „Архиви”, доц. д-р Мартин Иванов - бивш председател на Държавната Агенция „Архиви”, проф. д-р Боряна Христова - директор на Народната библиотека „Св. Кирил и Методий”, Даниел Райнер - изпълнителен директор на Международната фондация „Раул Валенберг” (IRWF) Израел (за досието на Ронкали), Бундесархивът в Берлин, Политархивът в Берлин и др. Дължим също така нашето дълбоко уважение и признателност за съдействието, което ни бе оказано от всички техни сътрудници.

 

P R E F A C E

Undoubtedly, Angelo Roncalli is a personality of great significance, whose desire for bright manifestation of spiritual and religious identity was his constant companion. This might be the most accurate definition of the life and work of a papal delegate in Bulgaria Monsignor Angelo Giuseppe Roncalli, later Pope John XXIII. His ten-year stay in the country, in the time period between 1925 and 1935 was marked by the clearly outlined two poles of an exclusive humanism and compassion for people in poverty, regardless of their religious affiliation and nationality and with a thoroughgoing uncompromising consistency in implementing the policy of the Vatican with regard to the strengthening of the Bulgarian Catholic community. Too many-faced and diverse is his work, his so complex and unusual is his magnificent figure, to be incorporated into the coordinate system, known by so many biographical essays. According to the huge number of documents, that we have found his bright and genuine personality appears to go beyond the scope of the frames of his time. We hurry on to underline at the very beginning of our research, that the reader will not come across a historical monograph in the following pages, but across a in-depth study based exclusively on archival sources. And something more important: We have tried to trace correctly each step of the papal delegate in the country.

As a whole, Roncalli’s work can be understood only if seen in the context of the events which had shaken Bulgaria during this epoch. Moreover, he falls into a country that had become exhausted to the utmost limit and where the economy, on the one hand, had heavily staggered under the burden of the huge military reparations, on the other hand, dozens of thousands widows have already been included into the lists of state pensions. In parallel with it, in the following pages an objective analysis of the archival documents and materials, that we have been able to find, will be provided about this complex and contradictive situation under the conditions of which the delegate of the Vatican has perfectly balanced between the sharp reactions of the Bulgarian Orthodox Church against his work and the not always benevolent attitude of the central and especially the local authority towards his large-scaled religious steps.

Besides his impressive extraordinary human activities in rendering wide-ranging assistance to the victims of the assault on the Cathedral “St. Nedelya” in 1925 and after the earthquake in Chirpan in 1928, which are the subject of our special attention, Monsignor Roncalli’s position on Bulgarian soil was favoured by a very important circumstance. This is his substantial role that he plays in contracting a marriage between the Italian Princess Giovanna of Savoy and Tzar Boris III. All this defines indeed the unique Roncalli’s position, which will not be repeated anymore and under no other circumstances in relation to the succeeding official representatives of the Vatican in Bulgaria. However, at the same time his undoubtedly successful religious activity in the country in perspective becomes an essential part of spreading the red carpet in front of him, which - in the end - lead him off to his upsurge to the papal throne under the name of Pope John XXIII. For that reason, we find it appropriate to recall the fact that the coincidence has acquired its legitimate place in the world of international relations. But on the other hand, life has proved that miracles do not happen to those who are waiting for them in inaction.

In our study, we have done everything possible to convey the facts and the scent of a ten-year history – a real part of Angelo Roncalli’s life in Bulgaria – as it developed and that has left deep traces in the archival documents about past long-faded years. Principally, his public dignity has offered inferior obligations and endurable boredom. However, he chooses a completely different way – the one of an active and constructive action, provided by a person who has a good stock not only of dreams and deep conviction that there are no limits to religion, but at the same time manifesting realism, constantly fed up by missionary flame. It is known that nothing great and nothing lasting can be achieved in the human activity without the presence of people, who – with their talent, character and will – inspire, mobilize and guide certain public efforts. Everybody squatting on his haunches will only learn to scratch the soil and fight for crumbs.

Based on extensive archival materials, our study aims at meeting real achievements of the spirit and not their substitutes. We should not forget that in this world there are people who have always worked with absolute variables and not in order to pile up nuances/shades. In our case, however, one fact is indisputable – the access to the archival files makes us indeed involved in events which are a proof of the truth in those days. This is the time period during which Roncalli’s life and work in Bulgaria manage – in a historical point of view – to become a historical fact outlining the horizons with all its pluses and minuses of his activity in our country. When tracing the first steps of his stay in Bulgaria, it immediately becomes clear that he crosses our state border without any kind of experience concerning the socio-political relations in Eastern Europe. At first sight, it seems that he has been left alone to manage the surrounding reality, fully alien and completely unfamiliar to him. But, the papal delegate gradually begins to become more and more aware of the fact, that a future unification among the Christians, done from above, cannot be fulfilled neither by a union, achieved by an agreement between the respective senior ecclesiastical clergy, nor even by an agreement between the state rules. The years spent by Roncalli in our country help him realise, that – on the first place – a profound spiritual preparation from below is necessary – among the lowest strata of society, the ordinary people. There, where the tradition is invulnerable behind the thick walls of ignorance, where the roads in the souls have become overgrown with all kinds of religious prejudices and discrepancies and which can be cleaned up only by a hearty desire for mutual infiltration and understanding of the spiritual values of the different churches. In any case, however, this is an area, in which the papal delegate makes remarkable steps. We should point out that this conclusion of him is not the result of any coincidental stroke/idea/random idea. The proofs are in evidence. His first visits are to the most remote inhabited corners of the country, to which he decidedly makes his way almost immediately after his getting off the train at the central train station Sofia. And everywhere – what is much more crucial – he does not only get acquainted with the problems of the local Catholic communities, but also carefully goes deeply in them and he does not only listen to their leaders. As being seen, this is undoubtedly a constructive handwriting, which has nothing in common with the contemporary absurdity and wasting of means on international, full of artificial pathos, events, mostly being hold in world-known first-class resort areas. On the other hand, his intercourse with higher orthodox Bulgarian clerical representatives was transformed into a good basis for a serious rationalization of the other vision, for giving signals of understanding and for correct expression of commitment with the estimation that the dissensions of the cobwebs of religion should have been left to the future.

The lack of concrete instructions on the part of Rome gives Roncalli the opportunity to be flexible and entrepreneurial when defining his objectives in Bulgaria. His journey around Bulgaria resembles more a tour of a missionary, however, he personally is not a missionary. Everywhere he manifests diplomacy of high level, while at the same time – according to his official status – he is not a diplomat and in the end having fully realized the ideas of ecumenism, he does not commence to sermonize them, but does the most important – with his behavior and speech he makes it clear that he sincerely respects the Bulgarian national ideas without however to bind himself to any of them. Roncalli comes to our country as a representative of his time, educated in the Vatican, but he rapidly proves that he does not belong to the people who go into to great politics together with the forewind of the old-fashioned authority. However, he leaves Bulgaria having estimated the qualities of the foreign and different spiritual culture and conception of the world on their merits. Exactly that real approach of him and invaluable gained experience in the Bulgarian reality becomes a part of the groundwork for implementing his initiative three decades later, which has born the ideal about the Second Vatican Council. There are events that were inspired by the shrieks at the markets and by the tracks on the pavements. The Council held in the Vatican has nothing in common with the above mentioned socio-political challenges. Because it is not a kind of an abstract academic program about reforms but a heritage left by Pope John XXIII with a permanent trace in the spiritual world map.

On the other hand, when one commences to write a book – and moreover about a large-scaled personality as Angelo Roncalli – it is necessary to pay a special attention to the fact, that the book can turn from a reading book for reading into a catalogue with annotations and documents. For that reason, the choice for a certain topic – very often a result of a subjective author’s viewpoint – might sometimes seem to be also not correct. However, we would like to point out that when we have decided to commence this study of us, we were not led only by the endeavour to create a printed work with the purpose of informing. We have the sincere intention to analyse in the following pages the historical truth about the papal delegate Angelo Guiseppe Roncalli’s stay in Bulgaria optimally at the most, being led by what we have found in the archives. All that he manages to do in our country, regardless of any kind of puns and acrobatics of logic, there is one thing that we should clearly say: He possessed the rare quality to unite in the name of his cause. With all his behavior and numerous statements he proves that building mutual trust was his moral imperative. To his deep desire to go deep into and to analyse the complicated human relationships, we should add also his desire to peer into everybody’s universe. Explaining his own visions for a better world with extreme confidence, he managed to create vitality in the midst of his listeners and followers. Because he has known that any balance works best when reinforced with an agreement on common values. In this respect, the archival records very clearly point out to us, that only people like Papal Delegate, who sincerely strive to be helpful to others, have a huge advantage. In this respect, as it turns out, he just had no competitors. An ancient truth is that anyone who is able to put himself in the place of another and wishes to understand his way of thinking to help him should not worry about what future awaits him. No need to say that we already know such an example of behavior from the archives. His name is Angelo Roncalli. He was able, unlike many of its prominent contemporaries to make a bridge between the spiritual desires and the social reality. This is his philosophy of life that set the goal to be a lighthouse of hope and guidance to achieve high ideals. Because the dominant role can keep power but the leadership requires building consensus.

We shall allow us to disclose that the estimation, whether we have succeeded with our initiation, can only and solely give the reader. To roam about the past through memories, thoughts and archival documents – this also has its charm. Life has shown and proved that the history does not need – in the final analysis - imaginary or untrue but real proofs, in order to be instructive and useful for the generations. In the following pages, we shall try to do exactly this. What we have written in this book might not be the whole truth, but there is nothing else than the truth itself – the way it has been comprised in the Bulgarian and foreign archival records. One more thing: The historical science requires fairness and transparency. The researcher might also be wrong with it, but one should never say the untruth! When we try to judge and estimate the past, it does not come to us, but we go to the past. Our narration goes through different life strata, argued by the archival documents, letters and diaries. However, it is also accompanied by the subjective author’s position, supported by the completeness of the facts and the detailed accuracy and the sincere desire to stick to the best traditions of the Bulgarian publicism. All this sets the goal of outlining the course of the research, in whose motives deep and essential life aspects are transparent. The reader will discover their nature without any difficulty mostly in the sharp clash between the Orthodoxy and the Catholicism – two religious poles with their own potential for development on Bulgarian soil.

On the official website of the Vatican, dedicated to the biography of Pope John XXIII, there is only one passage about his period in Bulgaria: „On 19 March 1925 he was ordained Bishop and left for Bulgaria. He was granted the title Apostolic Delegate and remained in Bulgaria until 1935, visiting Catholic communities and establishing relationships of respect and esteem with the other Christian communities. In the aftermath of the 1928 earthquake his solicitude was everywhere present. He endured in silence the misunderstandings and other difficulties of a ministry on the fringes of society, and thus refined his sense of trust and abandonment to Jesus crucified”. From our point of view, we think that the two above mentioned rows are fully insufficient, when it comes about a noteworthy work provided in the course of a whole ten-year stay in Bulgaria. Moreover, it concerns the realist Angelo Roncalli – the person who never allowed himself to waste time for insignificant things or, however, to swing/sway in the illusion of the religious loneliness cast out by the civilization. In the end, this predestines the nature of his Bulgarian period devoted in the name of implementations that build the future, and not to be hidden in the problems of the past. One more thing: In the course of our narration, we have found out the following consistency in the behavior of the papal delegate: Ne never feels flattered by friendships won after eulogy for him, but he also never shows any hostility because of someone’s denegation. This is only innate in people who have too much work in the world of benefit and necessity when fulfilling their set tasks. Not by chance, the ancient Romans had claimed that the longevity is not being measured by the years, but by the intensity of what one had experienced and done.

This book represents a historical scientific monograph based on original documents and photos, researching in particular the following topics:

• Concordat - reality or chimera;
• The assault on the Cathedral “St. Nedelya” and the active help of Monsignor Roncalli;
• The earthquake in Chirpan and the humanitarian support of Monsignor Roncalli;
• The relations between Tzar Boris III and the papal delegate Roncalli;
• Monsignor Roncalli’s actions in strengthening the Catholic community in the country;
• Roncalli’s international activities on the territory of Bulgaria;
• The relationsships between Roncalli and the Bulgarian state authority;
• Roncalli’s private life and example in Bulgaria;
• The resistance of the Bulgarian Orthodox Church against the activities of the papal delegate Angelo Roncalli in Bulgaria, and more concrete - the case in Topuzlare and Dovruklii, close to Jambol; the case in Malko Tarnovo; the events in Topolovgrad (Kavaklii);
• The position of the Bulgarian Orthodox Church towards the catholicism during Roncalli’s Bulgarian period;
• The position of the Bulgarian Orthodox Church towards the catholic schools during the Bulgarian period of Roncalli;
• An attemp for evaluation of the 10 - year- period of Roncalli in Bulgaria (1925-1935);
• The Jewish question - the new interface between Tzar Boris III and Monsignor Roncalli;
• Angelo Roncalli (Pope John XXIII) and communist Bulgaria (1944 - 1963);
• The operations of the Bulgarian State Security against the circle of friends of Angelo Roncalli (1944 - 1989);

The text is as well literary and narrative as strictly researchable.. We have tried to analize the facts and events and to do conclusions on the base of many original documents, much of them found by us for first time in different archive sources as those of the Commission of Records (Dossier Commission ) - Bulgaria, the State Agency “Records” - Bulgaria, the Regional Agencies “Records” - Bulgaria, the National Library “St. Kiril and Methodius”, the International Foundation “Raoul Wallenberg” (IRWF) - Israel, theNational German Record Office in Berlin (Bundesarchiv), the German Political Record Office (Politarchiv), etc.

At the end, we would like to express our gratitude to many people, without whose support this research would not be the one that it is in its current shape.Among all these wonderful and forthcoming people, who have allowed us the access to the archival materials, are Mr. Evtin Kostadinov - Chairperson of the Commission of Records - Bulgaria, Mr. Ivan Komitski - Chairman of the State Agency “Records”-Bulgaria , Martin Ivanov, PhD - Former Chairman of the State Agency “Records”, Boriana Hristova, Prof. PhD - Director of the National Library “St. Kiril and Methodius” - Sofia, Daniel Rainer - Executive Director of the International Foundation “Raoul Wallenberg” (IRWF), Israel (for Roncalli Dossier), the National German Record Office in Berlin (Bundesarchiv), the German Political Record Office (Politarchiv), and others. We also owe our deep respect and gratitude for the assistance that has been provided to us by all their collaborators.

Sofia