"Documentary History of Russian refugees in Bulgaria in the period 1919-1944," - volume 1 and volume 2

Тук е поместен увода на български и на английски език на книгата ми "Документална история на руските бежанци в България през периода 1919-1944" издадена в два тома - том  I  с индикационен международен код 978-954-8921-90-9 и том  II  с индикационен международен код  978-954-8921-91-6. Двата тома се намират в Националната библиотека "Св.Св.Кирил и Методий" под съответния сигнатурен номер Ск 739 566/т.1 и Ск 739 566/т.2.
 It includes here the introduction of Bulgarian and English on my book "Documentary History of Russian refugees in Bulgaria in the period 1919-1944," issued in two volumes - Volume I with indicator international code 978-954-8921-90-9 and Volume II indcator with international code 978-954-8921-91-6. The two volumes are in the National Library "St. Cyril and Methodius" under the signature number Ск 739 566/т.1; Ск 739 566/т.2.

УВОД

Заслужава ли си усилието да предприема осъществяването на подобна рискована крачка каквато е навлизането отново в проблематиката за руските бежанци в България? Като при това съвсем ясно виждам и реалната опасност да заплувам във води по които успешно са преминали достатъчно известни у нас и в чужбина изследователи. След като обаче се запознах основно с публикациите по този достатъчно широк и дълбок проблем в мене спонтанно възникнаха някои въпроси. Бързам да подчертая, че безспорно всяка една от съществуващите научни разработки обхваща в едър план почти всичко. Но, забелязах, че по принцип липсват подробностите и детайлите – онези малки частици, които допрени последователно една до друга, оформят облика и размера на големия пъзел от интересуващия ме проблем. За да постигна това, без да изявявам претенции за каквато и да била пълна изчерпателност на тази твърде разнородна материя, ще направя опит на следващите страници да проуча възможно по-цялостно всички онези документи в българските архивни масиви до които имах достъп, следвайки възможно най-последователно хронологията на редица незнайно защо неизяснени до ден днешен събития и факти.

Политическите сътресения в Русия през октомври 1917 г. и последвалата ги Гражданска война, са онзи ураган, който предизвиква немалка част от образувалата се голяма руска бежанска вълна да намери гостоприемен бряг в България. За всички тези хора това е било изход да се измъкнат от черната пропаст на техния разбит живот. И да си позволят единствено мечти да доживеят спокойни старини, заобиколени от внуци, в къщи в които дните минават спокойно, топли и завършени като самуни пресен хляб, а техния малък свят да е изпълнен с аромата на уважение и сърдечна близост. Според често цитирани неточни данни се посочва, че за периода между 1920 г. и 1923 г., руските бежанци у нас достигат 35-36 хиляди души, чиято социална пъстрота /работници, селяни, дребна и едра буржоазия, интелигенти, аристократи, учащи се и деца/, е точно копие на съществуващите обществени прослойки в тогавашна Русия. От тях около 17 хиляди са били войници и офицери. Като цяло изборът на тази емигрантска маса да се установи у нас е напълно разбираем. Защото са налице няколко особено важни обстоятелства: непосредствена географска близост; население, което в по-голямата си част и в реално време е било свидетел на Руско-турската война и като следствие съхранило силно и неподправено чувство на признателност и дълбоко уважение към руските освободители; наличие на близка езикова среда, позволяваща относително достъпно междуличностно общуване. Това са сериозни фактори, които дават основание за надежда за по-добро битие в България на руските бежанци за разлика от други части по света. В тази връзка има и още един не по-малко важен детайл: еднаквата източноправославна религия. Да не забравяме, че в религиозните връзки между народите съществува много голям потенциал. Защото докато политиците се изявяват в действията си от гледна точка на политическия прагматизъм; а икономистите и бизнесмените - от съображения за изгоди и печалба, то връзките на духовно и културно ниво имат отношение единствено към човешките сърца.

По-горе съзнателно използвах израза „неточни данни“ за броя на руските бежанци у нас. И ще се обоснова като посоча публикуваната статия точно през този период от безспорния капацитет Д.Груев-завеждащ вероизповедния отдел на Министерството на външните работи: „През 1919-1921 г. в България пристигнаха от Русия и Цариград около 45 000 души /подчертаването е от мене/ руски емигранти – цивилни и военни. От тях 15 000 души – предимно военни. А през 1923 г. 12-13 000 заминаха за Франция,Чехословашко, Германия и другаде, а останалите се настаниха в нашата малка и бедна страна. Отначало с тяхната издръжка се нагърбиха старите руски хуманитарни и просветни организации – руския Червен кръст, Всерусийският съюз на градовете, Земския съюз и Съюза на руските инвалиди, които веднага почнаха да действат. Скоро обаче средствата на тия организации се изчерпаха и те към края на 1923 г. помолиха официално България да подкрепи руските бежанци, които намериха най-радушен прием в страната ни“.

Как виждат обаче своя утрешен ден на българска територия руските бежанци, чиято съдба де факто ги е принудила да живеят най-близо до ватерлинията на живота? Още повече, че евентуалното изграждане на някакво тяхно бъдеще предполага реализация на замислени цели, които трудно биха могли да бъдат постигнати. Защото всички тези хора, чиито житейски ориентири просто са били пометени от политическите събития в тогавашна Русия, са били разделяни не само от сенките на миналото, но и от твърде разнообразния политическият спектър от идеи, към които са се придържали в многобройните си сдружения и организации у нас. Заедно с това добре известно е, че всички те са имали и общи допирни точки: ярко изразен антисъветизъм и искрен стремеж към запазване на руските национални традиции. Въпреки дружелюбното отношение на българското население към руските емигранти те бързо осъзнават че могат да оцелеят в новата етническа среда само чрез колективни усилия насочени към запазване на националната си и културна идентичност върху основата на някакъв вид обединения, чиято цел е защита на правата и интересите им. Първата такава емигрантска организация възниква още през 1919 г. във военния руски лагер на галиполийския полустров в непосредствена близост до Цариград. Това е т.н. „Общество на галиполицийте”, което през втората половина на 20-те години на ХХ век постепенно се трансформира у нас в благотворителна и културно-просветна организация. Подобна е съдбата и на създадения през 1920 г. в България от полковник Дмитрий Абрамович Съюз на руските военни инвалиди. В първите години на своето съществуване тази организация успява да създаде условия за успешната ресоциализация на своята членска маса и през 40-те години дори да стане най-мощния и дееспособен филиал на „Задграничния Съюз на руските инвалиди” с център в Париж. Намирам този феномен за твърде интересен и затова ще се опитам на следващите страници да го анализирам възможно по-пълно. Още повече, че неговото най-силно развитие става в условията на Втората световна война и то в страна официален съюзник на Германия. Ръководени от подобни мотиви пак през същия този период у нас възникват над сто изградени на професионална основа руски организации, които по принцип са страняли от политическите събития в страната. Всред тях бих посочил Съюза на руските лекари, Съюза на руските съдии, Съюза на бившите руски железничари, Съюза на руските инженери, Съюза на руските учени, Съюза на руските писатели и журналисти, Съюза на руските художници, Съюза на руските земеделци и др. Особено място всред тези организации безспорно е заемал Съюза на ветераните от Руско-турската война (1877-1878), който бил определено най-привилегирован спрямо всички останали сдружения. От 1924 г. всички негови членове на брой 55, станали де факто бежанци в България, започнали да получават български пожизнени пенсии – факт, който е без прецедент в историята на руската емиграция в целия свят.

В тази дълбоко хуманна по същността си държавна дейност активно се включват Българската православна църква и Българския Червен кръст. Спазването от моя страна на хронологическата последователност при анализа на архивните документи надявам се да ми даде възможност да бъдат открити логически и универсални връзки и взаимодействия в тази проблематика. Първите контакти на българската общественост с представители на руските бежанци – бързо превърнали се в безнадеждни жертви на социалното неравенство – се осъществяват още в първите десетина дни след като те пристигат у нас /т.е. в самия край на декември 1919 г./ във Варна, където се провежда общо съвещание между тях. Най-важен негов резултат е сформирането на съвместна организация под наименованието Руско-български обществен комитет. В отговорностите му влизали цяла серия всестранни грижи за бежанците и на първо място създаване на пунктове за изхранването им, решаването на жилищни и здравословни проблеми, събиране на допълнителни финансови средства и др. Много скоро обаче се видяло, че има остра необходимост от друг вид организационна система, която да е в състояние да решава ефективно главоломно нарастващите проблеми, свързани със живота на руските бежанци у нас. Така на 22 януари 1920 г. в салоните на руската легация в София възниква нова организация под названието Руско-български куртурно-благотворителен комитет под ръководството на изявения русофил архимандрит Стефан.

Датата 14 август 1923 г. бележи началото на официално обявеното от българското правителство, съобразено с новите изисквания от страна на Обществото на народите по отношение на руските бежанци, финансиране от държавния бюджет на тези хора. Случайно или не, но тази възникнала прекалено сложна ситуация се стоварва с цялата си тежест и съпътстващите я безброй проблеми първоначално върху земеделското правителство на Александър Стамболийски. И чиято политика по този въпрос се отличава с непоследователност и противоречия: от една страна - субективното отрицателно мнение на българския министър-председател към престоя на руските бежанци у нас, а от друга страна - България е принудена от редица обстоятелства да лавира по най-тесния път между суперсили и крайно подозрителни съседи след Първата световна война. Към всичко това трябва да добавим и един допълнителен епизод: към края на 1922 г. възникналите сериозни недоразумения между руския представител Александър Петряев и земеделското правителство стават причина той да напусне завинаги страната. По този начин създалата се липса на авторитетна институция, която да представлява интересите на руските бежанци, става една от основните причини българските власти да създадат на 16 декември 1922 г. т.н. Комитет на руските бежанци с председател инспектора от отдела „Вероизповедания” на Министерството на вътрешните работи и изповеданията Трифон Кунев и членове Серафим, епископ Лубенски - управляващ руските православни общини в България, княз Лобанов-Ростовский и проф. И. А. Базанов.

Прочитайки редицата научни изследвания по тази тема установих, че в тях обективно са очертани държавните и обществено-политически условия, характеризиращи процесите на адаптация на руските емигранти у нас. Направена е и безспорно точната констатация, че българските полицейски власти са упражнявали строг надзор над дейността на руските емигрантски организации и че някои от тях през годините са били закривани по най-различни причини. В процеса на моите проучвания обаче срещнах твърде различни мнения на изследвателите по отношение на периодизацията на установилата се в България руска емиграция. Според някои учени са налице три значителни вълни: първата — преди и след Октомврийския преврат през 1917 г., която обхваща периода между 1918–1940 г., втората — следвоенна, включваща периода от 1940 до 1950 г. и третата вълна - времето между 1960–1980 година. Други изследователи считат, че първата вълна на емиграцията е продължила от средата на 1918 г. до края на 1919 г. и в чийто състав основно са влизали представители на аристокрацията и някои дипломати от Руската империя. За тяхното настаняване се занимавали редица български обществени организации. Втората вълна на емиграцията започвала от януари до април 1920 г., когато след военното поражение на Доброволческата армия в Южна Русия, населението, оказало се на територията заета от Червената армия, както и ранените военни от Бялата армия, били принудени да емигрират в съседни държави. Приемането им в България се осъществявало под силния натиск на Антантата. За тяхното устройване се занимавали както официалните български власти, така и дипломатическия представител на правителството на А.И. Деникин в София А.М. Петряев. Третата вълна продължила от края на ноември 1920 г. до края на 1921 г., когато след разгрома на армията на П.Н. Врангел, в България дошли хиляди военни и част от гражданското население на Крим. Това фактически била основната вълна на руската емиграция, приета в България според клаузите на специален договор. При четвъртата вълна на руската емиграция в България дошли военни части и гражданско население от Цариград приети по настояване на Обществото на народите.

Що се отнася до моето скромно мнение намирам, като се основавам най-вече на архивните документи, че периодизацията на руската бежанска вълна у нас би следвало да се проследява по съвсем други параметри. Още повече, че в процеса на проучването на достатъчно големия брой български и чуждестранни разработки по темата ми направи впечатление, че във всички тях успешно се анализира същността на ставащите събития, но никой не обяснява тяхната логика. В тази връзка коректността и добрият тон изискват да формулирам възможно най-ясно очертанията на тази моя констатация, което и правя по-долу:

Първо. Защо въпреки обявяването от болшевишкото правителство на Ленин, че то няма да изплаща дълговете на руския цар, но и няма да търси дълговете към него, както и подписаната конвенция между правителствата на България и Съветска Русия за ликвидиране на окупационния дълг, той продължава да се осчетоводява у нас най-педантично в разстояние на цели 25 години? И ако тези намерения за осчетоводяване на въпросния дълг са имали някаква стойност до 1 септември 1939 г. то след тази дата подобни намерения губят всякакъв логичен смисъл. Причината е пределно ясна: само за две-три години Европа, смачкана под ботуша на Хитлер, е съществувала с някои изключения само като географско понятие. Тогава защо България - официалният съюзник на хитлеристка Германия - е продължавала да отпуска далече не малки финансови средства за руските бежанци, които, ако приемем идеалният вариант че всички те са дошли у нас при средна възраст между 25 и 30 години, то към 1 април 1941 г. те са били вече най-малко около 45-50-годишни и по всяка вероятност са имали не само деца, но дори и внуци родени в България? И така: коя е тази основателна причина поради която всички български правителства до 9 септември 1944 г. са предлагали всяка година в Народното събрание гласуване на бюджет в който е имало специален параграф, предвиждащ субсидиране далече не само на руските бежанци, но - което е особено важно – и на тяхното потомство? Тук би следвало да прибавим и още няколко значими социално-политически и икономически фактори, които в дългосрочен план са давали своето крайно отрицателно въздействие: а/ огромни по размери военни репарационни задължения на България, които тя редовно е изплащала, към страните победителки през Първата световна война; б/ това държавно субсидиране на руските бежанци е ставало в стопански условия при които до Втората световна война единствено мускулната сила е имала значение за икономическия живот в България, а непроменените от векове рало, каруца и мотика са били оръдията на труда, определящи социалното положение и душевна нагласа на огромната част от населението определяно като селячество; в/ световната икономическа криза от началото на 30-те години на ХХ век, връхлетява с цялата си сила финансово изтощената докрай България; г/ многобройната българска бежанска вълна, прокудена от останалите извън националните ни граници след Първата световна война обширни райони в Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини.

Второ. Защо руските военни инвалиди от 1920 г. до 9 септември 1944 г. без никакво прекъсване са били финансирани от българската държава?

Трето. Отговаря ли на истината, че българските власти са се насочвали към сътрудничество само с онези руски структури у нас, които реално са разполагали със собствено имущество и постоянни собствени приходи за издръжка на болните и нетрудоспособните, на децата и студентите? Защото фактите в архивните документи разкриват съвсем други тенденции.

Четвърто. Твърдението, че до 1924 г. руските задгранични организации са субсидирали изцяло руските бежанци и техните структури в България, не отговаря на историческата истина. Като доказателство на следващите страници ще бъдат приведени огромен брой официални архивни документи, които показват и доказват, че значителното финансиране на всички тези хора от българска страна започва още от началото на 1920 година.

Пето. Защо в научните изследвания по тази проблематика липсва задълбочен анализ, основан на архивен материал, посветен на трудно обяснимата ситуация при която България - официалният съюзник на Германия – никога не престава през цялата Втора световна война да субсидира руските бежанци. В тази връзка защо и поради какви причини от 1943 г. субсидирането на руските бежанци нараства в цифрово изражение?

Шесто. Поради какви съображения българските правителства финансират ежегодно и без прекъсване руското учебно дело /в т.ч. и голям брой руски студенти и професори/ в разстояние на четвърт век, което означава оказване на конкретна помощ вече не на самите емигранти, а на техните деца и внуци? В научните изследвания винаги се подчертава, че под претекст за правене на икономии и поради засиления впоследствие германски натиск все по-голям брой руски учебни заведения и детски домове са били закривани. Но, това не се отнася до цяла редица руски организации, които субсидирани от българската държава, водят през прекъсване активен живот чак до 9 септември 1944 г.

Седмо. Поради какви наложителни обстоятелства са били държавно финансирани в разстояние на повече от две десетилетия руските детски заведения у нас като в дневния порцион за хранене е бил включван целогодишно и руския им обслужващ персонал при положение, че той е получавал трудово възнаграждение еднакво с това на българските им колеги в този бранш?

Осмо. Защо и с каква цел българското правителство, чрез Министерството на външните работи и изповеданията, финансира както руското духовенство у нас така и неговия единствен в цяла Европа религиозно-образователен център Богословско-пастирското училище „Св.Кирик и Юлита“ в разстояние на цялото му петнадесетгодишно съществуване?

Девето. Отговаря ли на истината, че стагнацията в българо-съветските отношения в периода между двата преврата от 9 юни 1923 г. до 19 май 1934 г., се е отразила пряко върху финансирането на руските бежанци в България? Т.е. действително ли има съществена разлика по отношение на финансирането на руските бежанци и техните организации между посочения по-горе период от 11 години и последващото управление на правителствата на Демократическия сговор и на Народния блок?

Десето. Какви обстоятелства са налагали всеки месец години наред наистина огромните по размера си субсидии да не са управлявани от български официални институции, а са били предоставяни на различните пълномощници на руските организации у нас, които по собствено усмотрение са разпределяли държавните субсидии, а за чуждестранните помощи те започват да дават отчет едва към края на 30-те години? В тази връзка защо при наличието на сериозни финансови постъпления руските военноинвалиди и бежанци са живеели в пълна мизерия и на ръба на оцеляването?

Единадесето. Възможно ли е цял четвърт век българският монарх да е бил в пълно неведение към подобен твърде важен във всяко отношение проблем и затова абсолютно никъде, в нито една научна публикация към днешна дата, посветена на държавната издръжка на руската емиграция у нас, дори не се споменава името му при положение, че даже утвърждаването на професорската научна степен е ставало с царски указ?

Каква цел все пак си поставям при проследяването на това четвъртвековно финансиране на така пъстрото в многобразието си политическо, икономическо, социално и културно присъствие на руската емиграционна вълна в България? Преди всичко на следващите страници ще се опитам коректно и конкретно да отговоря на два кардинални въпроса. Първият е относително преодолим: КАК разнородните социални групи руски бежанци /и тяхното потомство/ са били финансирани от българската държава в разстояние на цели 25 години. Що се отнася до втория въпрос - ЗАЩО всички тези хора са били субсидирани от държавния бюджет за такъв дълъг период от време – оказа се, че неговият частичен отговор бе намерен в един единствен документ всред хилядите архивни материали, които преминаха през ръцете ми. Заедно с това обаче не открих никаква следа, свидетелстваща до кога Обществото на народите е изпълнявало този свой ангажимент по отношение на финансирането на руските бежанци у нас и поради какви наложителни причини България е продължила да финансира до 1944 г. руските бежанци. Отчитам факта, че все пак става дума за реалностите на един изпълнен с какви ли не крайно противоречиви и понякога необясними политически, икономически и военни кръговрати период от време между 25 декември 1919 г., когато корабът „Витяз“ акостира на варненското пристанище, носещ на борда си първата голяма компактна група от 1 500 руски бежанци и 28 август 1943 г. - внезапната и необяснена и до днес смърт на 49-годишния цар Борис III. С други думи казано - в това проучване ще направя опит, с помощта на огромен обем от сухи на пръв поглед цифрови данни в архивните документи, да проследя пълната с неизяснени въпроси в продължение на четвърт век българска политика спрямо руските бежанци. Струва ми се, че изтеклите десетилетия така и не успяха да повдигнат изцяло бариерите пред историческата истина. Затова всички хипотези остават отворени. В това число и моите.

В тези заключителни думи добрият тон изисква да посоча, че опитвайки се да реализирам посочените от мене по-горе цели, основното ми желание е не само постигане на определени познавателни хоризонти, но и отстояване - единствено на базата на архивните документи - на историческата справедливост. Не бива нито за момент да се заблуждаваме, че във всеки ред и всяка цифра в това изследване се изброяват само факти. Защото в действителност зад тях стоят съдбите на хора, които мъчително бавно са устройвали живота си на чужда земя всред отломките на едно тяхно завинаги отлетяло щастливо и спокойно минало. Тъкмо поради тази причина социалното положение на масата от руските бежанци е било съизмеримо единствено с пропаст. Те са разчитали единствено на вярата си в бъдещето и на култа към миналото. Тези две страсти са се сливали в един мираж, помагайки им да живеят в един свят, който по обективни причини просто не е бил в състояние да вникне в душите им. Фактически той е представлявал пространство, чиито спомени, легенди и кухни не са хранили детството им. Всичко това обаче, разкрито с помощта на безпристрастните архивни документи, надявам се да очертае достатъчно ясно тъжните и тежки реалии на емигрантското съществуване у нас на хилядите прокудени от родината им руски граждани. От друга страна, както често се случва във всяко научно изследване, авторът се вижда понякога принуден да се задоволява с откъслечни сведения или косвени доказателства, които при всички случаи оставят място за догадки. И които аз съм се опитал да посоча. Но, като цяло животът на руските бежанци в България е бил производно от социалните императиви на икономиката. Ето защо в огромната си част всички тези хора, попаднали в подобни условия, не са водели нормален живот. Имали са само тъжни съдби. Но, дълбоко в сърцата си са носели и благодарност доказателство за която ни дава документ, отнасящ се до едно значимо за руските военноинвалиди събитие станало в първите дни на януари 1936 г. – откриването на инвалидния им дом в с.Княжево,Софийска област. Конкретно сведение за него научаваме от прочувствения поздравителен адрес, който те изпращат на 12 януари с.г. до министър-председателя Георги Кьосеиванов: „Руските инвалиди, събрани заедно с представители на администрацията и на българското и руско общество при освещаване на собствения им инвалиден дом в с.Княжево, изказват своите чувства на благодарност Вам и във Ваше лице към българския народ тъй като едно такова крупно събитие можа да бъде осъществено благодарение на великодушието на българския народ и високочовечния и мъдър закон за обществено подпомагане. Този дом ще бъде паметник на гостоприемството и братските чувства оказани нам във Вашата прекрасна страна в дни на тежки изпитания за руските хора в изгнание. Позволете от името на всички руски инвалиди в България и техните семейства да Ви кажем руското „спасибо“ за всичкото добро гостоприемство и за благородните чувства, оказани нам в тая братска страна“.

Накрая бих искал изрично да подчертая две много важни неща. Първо: опитът да бъдат анализирани поставените от мене проблеми нямат нищо общо с каквото и да било оспорване присъствието на руските бежанци в България. Второ: в нито един ред на това изследване няма и следа от намерение да бъде омаловажена по какъвто и да било начин изключителната хуманитарна помощ, която България е оказвала според реалните си възможности, на хилядите изпаднали в крайна нужда и със завинаги пречупени съдби руски бежанци, чиито прагове на къщите им са били достигнати от катастрофални за тях политически събития. Затова в следващите страници, драги читатели, ще стане дума за свят в който ние никога няма да бъдем. Но, ще го виждаме достатъчно реално през опита ми да отворя широко прозореца на огромен брой неизвестни и недокоснати до днес, по необясними за мене причини, архивни документи.

Авторът

Introduction

Is it worthy to undertake such a risky step as entering again in the problems related to the Russian refugees in Bulgaria? Moreover I clearly see the real danger to “swim” in waters which quite known at home and abroad researchers have successfully covered. However, after acquainting basically with the publications on this wide enough and deep problem, some questions arose spontaneously in me. I am in a hurry to emphasize that undoubtedly each of the existing scientific research works covers as a whole almost everything. But, I noticed that in principle details are missing - those small particles, which lying close to each other, form the appearance and size of the big puzzle of the problem at my focus. To achieve this, without claims of any kind for completeness of this quite diverse matter, I will make an attempt on the following pages to explore at the utmost possible extent all those documents in the Bulgarian archives to which I had access, following strictly the consistent chronology of many inexplicably unknown to this day events and facts. The political disorders in Russia in October 1917 and the subsequent civil war are that hurricane which causes a considerable part of the formed large Russian refugee wave to find a hospitable coast in Bulgaria. For all those people this was a way out to escape from the black abyss of their shattered lives. And to afford only dreams to live in peace their old age surrounded by grandchildren at homes where the days go quietly, warm and finished as loaves of fresh bread, and their little world is filled with the scent of respect and heart closeness. According to frequently cited inaccurate data it becomes clear that for the period 1920 - 1923, the Russian refugees in our country reached 35 - 36 thousand people, whose social diversity /workers, peasants, upper and lower middle-class bourgeoisie, intellectuals, aristocrats, students and children/, is a replica of the existing social classes in Russia at that time. Out of these, about 17000 were soldiers and officers. Generally the choice of this emigration mass to establish in our country is completely understandable. Because there are several essential circumstances: close geographical proximity; population, that in their greater part and in real time has witnessed the Russian-Turkish War and as a consequence has preserved a strong and genuine feeling of appreciation and deep respect to the Russian liberators; presence of close linguistic environment, allowing relatively accessible interpersonal communication. These are serious factors that give reasons for hopes for a better life in Bulgaria of the Russian refugees, unlike other parts of the world.

In this regard, there is another not less important detail: the equal orthodox religion. We should not forget that in the religious connections between the peoples there is great potential. Because while the politicians present themselves by their actions in terms of the political pragmatism, and economists and businessmen - for reasons of benefits and profit, the links at spiritual and cultural level are directed only to the human hearts.

Above I deliberately used the term "inaccurate data" for the number of Russian refugees in the country. And I will give reasons by pointing the published article exactly during this period of the undisputed capacity D. Gruev - Head of the Department of Ecclesiastical Matters in the Ministry of Foreign Affairs: "In the period 1919-1921 about 45 000 /the emphasis is mine/ - Russian emigrants (civilian and military) from Russia and Constantinople arrived in Bulgaria. Out of these 15 000 people - mostly military. And in 1923 12-13 000 went to France, Czechoslovakia, Germany and elsewhere, and the rest settled in our small and poor country. At the beginning old Russian humanitarian and educational organizations - the Russian Red Cross, the All-Russian Union of cities, the Union of countrymen and the Union of Russian invalids engaged with their means of livelihood and immediately began to act. Soon, however, the resources of these organizations were exhausted and at the end of 1923 they formally asked Bulgaria to support the Russian refugees who found the warmest welcome in our country." But how do the Russian refugees see their next days on Bulgarian territory where their destiny actually forced them to live so close to the mainstream of life? Moreover, the possible construction of their future supposes realization of intended targets, which could hardly be achieved. All those people, whose life landmarks were simply swept away by the political events in Russia at that time, were separated not only from the shadows of the past, but from too diverse range of political ideas to which they adhered in the numerous associations and organizations in our country. Along with this, it is well known, that they all had common interests: a pronounced anti-bolshevism and sincere desire to preserve the Russian national traditions. Despite the friendly attitude of the Bulgarian population to the Russian immigrants, they quickly realize that they can survive in the new ethnic environment only through collective efforts aimed at preserving their national and cultural identity on the basis of some kind of associations, the purpose of which is to protect their rights and interests. The first such emigrant organization incurred in 1919 in the Russian military camp on the Gallipoli peninsula close to Constantinople. This is the so called "Society of the Gallipolis", which in the second half of the 20s of the twentieth century was gradually transformed in our country in a charitable and educational organization. Similar is the fate of the Union of Russian military invalids, established in 1920 in Bulgaria by Colonel Dmitry Abramovich. In the first years of its existence, the organization managed to create conditions for successful re-integration of their membership and in the 40s even became the most powerful and active branch of the "Overseas Union of Russian disabled people" with a centre in Paris. I find this phenomenon very interesting and that’s why in the following pages I will try to analyze it more fully. Moreover, its most powerful development occurs in the context of World War II and in a country which is an official ally of Germany. Guided by similar motives again during that period in our country over a hundred built on a professional basis Russian organizations were established and in principle they stayed aside from the political events in the country. Among them, I would refer the Union of Russian doctors, the Union of Russian judges, Union of former Russian railway-men, the Union of Russian engineers, the Union of Russian scientists, the Union of Russian writers and journalists, the Union of Russian Artists, the Union of Russian farmers and others. A special place among these organizations undoubtedly held the Union of the veterans of the Russian-Turkish War (1877-1878) that was definitely the most privileged among all other associations. Since 1924 all members - numbering 55, became in reality refugees in Bulgaria, and began receiving lifetime pensions - a fact that is without precedent in the history of Russian emigration across the world. In this deeply human in its nature state activity the Bulgarian Orthodox Church and the Bulgarian Red Cross were actively involved. The respect from my side of the chronological sequence in the analysis of the archival documents will hopefully enable me to reveal logical and universal connections and interactions in this issue. The first contacts of the Bulgarian public with representatives of the Russian refugees – who were quickly turned into hopeless victims of social inequality – were realized in the first ten days after their arrival here /i.e. at the end of December 1919/ in Varna, where a general meeting among them was held. Its most important result is the formation of a joint organization under the name Russian-Bulgarian public committee. The responsibilities covered a series of comprehensive cares for the refugees and at first place the creation of posts for feeding them, solving housing and health problems, collecting additional funds, etc. Very soon, however, it became clear that there is an urgent need for another type of organizational system, which will be able to effectively solve the rapidly growing problems associated with the life of Russian refugees in the country. So on January 22, 1920 in the halls of the Russian Embassy in Sofia a new organization was established under the name Russian-Bulgarian cultural-charity Committee under the leadership of prominent Russophile Archimandrite Stefan. The date August 14, 1923 marks the beginning of the officially announced by the Bulgarian government funding from the state budget for these people, in accordance with the new requirements of the League of Nations regarding the Russian refugees. Accidentally or not, but this too complex situation was unloaded with all its weight and the accompanying countless problems initially over the agricultural government of Alexander Stamboliyski. The policy on this issue is characterized by inconsistencies and contradictions: on the one hand - negative subjective opinion of the Bulgarian prime minister towards the stay of the Russian refugees in the country, and on the other hand - Bulgaria was forced by various circumstances to maneuver along the narrowest road between superpowers and extremely suspicious neighbours after World War I. To all this we have to insert one additional episode: at the end of 1922 the arisen serious misunderstandings between the Russian representative Alexander Petryaev and the agricultural government forced him to leave the country forever. Thus the current lack of an authoritative institution that represents the interests of the Russian refugees became one of the main reasons the Bulgarian authorities to set up on December 16, 1922 the so called Committee of the Russian refugees chaired by the inspector of the Department of Ecclesiastical Matters of the Ministry of Interior Trifon Kunev and members Seraphim, Bishop Lubenski - Managing the Russian Orthodox communities in Bulgaria, Prince Lobanov-Rostovskiy and prof. I.A. Bazanov. Having read a number of scientific studies on this topic I found that they outline objectively the state and socio-political conditions which characterize the processes of adaptation of the Russian immigrants in our country. An exact and indisputable conclusion was made that the Bulgarian police authorities have exercised strict supervision over the activities of the Russian emigrant organizations and that some of them over the years have been closed for a variety of reasons. In the course of my study, however, I met very different opinions of the research workers regarding the determination of the periods of the established in Bulgaria Russian emigration. According to some scholars, there are three major waves: the first one - before and after the October Revolution in 1917, covering the period 1918-1940, the second - post-war, covering the period from 1940 to 1950 and the third wave - the time between 1960 -1980 years. Other researchers believe that the first wave of emigration lasted from mid-1918 until the end of 1919 and consisted mainly of representatives of the nobility and some diplomats from the Russian Empire. A number of Bulgarian public organizations were responsible for their accommodation. The second wave of emigration lasted from January to April 1920, when after the military defeat of the Volunteer Army in southern Russia, the population being on the territory occupied by the Red Army, as well as the wounded soldiers from the White Army were forced to emigrate to neighbouring countries. Their adoption in Bulgaria was realized under the strong pressure from the Entente. Their placement engaged as the official Bulgarian authorities and the diplomatic representative of the Government of A. I. Denikin in Sofia A. M. Petryaev. The third wave lasted from late November 1920 to the end of 1921, when after the defeat of the army of P. N. Wrangel in Bulgaria thousands of military and part of the civilian population of Crimea arrived here. This in fact was the main wave of the Russian emigration, adopted in Bulgaria under the provisions of a special contract. In the fourth wave of the Russian emigration troops and civilians from Constantinople adopted at the insistence of the League of Nations came in Bulgaria. As far as it concerns my modest opinion, I find, basing mostly on the archival documents, that the periods of the Russian refugee wave in our country should be monitored according to very different parameters. Moreover, during the examination of sufficiently large number of Bulgarian and foreign papers on this topic, I noticed that all of them successfully analyze the nature of the events taking place, but no one explained their logic. In this respect, the honesty and good manners require to formulate as clearly as possible the outlines of my findings which I’m doing below:

First. Why, despite the announcement by the Bolshevik government of Lenin, that it will not pay the debts of the Russian Tsar, but will not also seek the debts to him as well as the signed convention between the governments of Bulgaria and Soviet Russia to eradicate the occupation debt, it continues to be accounted most precisely for 25 years ahead? And if such intentions for accounting the debt in question had some value till 1 September 1939, after that date these intentions lost any logical sense. The reason is quite clear: only for two or three years, Europe, crushed under the boot of Hitler, existed with some exceptions only as a geographical concept. Then why Bulgaria - the official ally of Nazi Germany - has continued to pay far not small funds for the Russian refugees, who, assuming the ideal option that all of them were welcome in our country with an average age between 25 and 30 years, to April 1, 1941, they were already at least 45-50 years old and probably had not only children but even grandchildren born in Bulgaria? So: what is the main reason for all Bulgarian governments till 9 September 1944 to offer each year to the National Assembly to vote budget in which there was a special paragraph providing subsidies not only to the Russian refugees, but - which is especially important – and to their offspring? Here we should add also a few significant socio-political and economic factors, which in a long term perspective gave their extremely negative effect: a/ large in size war reparation obligations to Bulgaria, which our country had regularly paid to the victors in the World War I; b/ this state subsidies to the Russian refugees happened in economic conditions, in which before the World War II only the muscle strength had importance in the economic life in Bulgaria and unchanged for centuries plow, wagon and pick were the tools defining the social situation and mental attitude of the vast majority of the population defined as peasantry; c/ the global economic crisis at the early 30s of the twentieth century, landed over the completely financially exhausted Bulgaria with all its force; d/ the numerous Bulgarian refugee wave, banished from other outside our national borders after World War I large regions of Thrace, Macedonia, Dobrudja and the Western suburbs.

Second. Why were the Russian war invalids funded without any interruption by the Bulgarian state from 1920 to September 9, 1944?

Third. Is it true that the Bulgarian authorities directed their efforts to cooperation only with those Russian structures in our country, which actually had their own property and permanent own revenues for maintenance of the sick and disabled people, children and students? Actually the facts in the archival documents reveal quite different trends.

Fourth. The assertion that until 1924 the Russian foreign organizations had fully subsidized the Russian refugees and their structures in Bulgaria does not meet the historical truth. As a proof on the following pages will be brought a huge number of official records that show and prove that significant funding to all these people from the Bulgarian side started at the beginning of 1920.

Fifth. Why in the research papers on this issue there is no deep analysis based on archival materials, dedicated to the hard for explanation situation in which Bulgaria - the official ally of Germany - never ceased throughout World War II to subsidize the Russian refugees. In this regard, why and for what reasons since 1943 the subsidy to the Russian refugees grew numerically?

Sixth. For what reasons did the Bulgarian government fund annually without interruption the Russian educational activity /including also a great number of Russian students and professors/ for a quarter of a century, which means provision of specific assistance not to the immigrants themselves but to their children and grandchildren? In the research works it is always stressed that under the pretext of making savings and due to the increased German pressure subsequently a great number of Russian schools and children's homes were closed. But this does not refer to the whole range of Russian organizations, which being subsidized by the Bulgarian state, lived actively and uninterruptedly till September 9, 1944.

Seventh. For what compelling circumstances were the Russian kindergartens funded for more than two decades in our country and in their daily allowance for feeding was included throughout the whole year their Russian staff given that they were receiving remuneration equal to that of their Bulgarian colleagues in this field?

Eighth. Why and for what purpose did the Bulgarian government, through the Ministry of Foreign Affairs, finance both the Russian clergy in our country and its single Europe-wide religious-educational centre Theological-pastoral School "Kirik and Julita" for its whole fifteen years existence?

Ninth. Is it true that the stagnation in the Bulgarian-Soviet relations between the two coups from June 9, 1923 to May 19, 1934, had a direct impact on the financing of Russian refugees in Bulgaria? That is to say is there actually a significant difference in terms of financing of the Russian refugees and their organizations during the above-mentioned period of 11 years and the subsequent management of the Governments of the Democratic Alliance and the National Bloc?

Tenth. What circumstances did impose every month for years really huge in size subsidies not to be managed by the Bulgarian official institutions and to be provided to various representatives of the Russian organizations in our country, which in their sole discretion distributed the state subsidies while for the foreign aid they began giving an account at the end of the 30s? In this regard, why in the presence of serious financial revenues the Russian war invalids and refugees were living in utter poverty and on the edge of survival? Eleventh. Was it possible for a full quarter of a century the Bulgarian monarch not to be acquainted with such an important in every respect problem and therefore absolutely nowhere, in no scientific publication to date devoted to the state support to the Russian emigration in the country, not to be even mentioned his name given that even the establishment of professorial scientific degree was done by a royal decree?

What purpose do I set in tracing this quarter of a century financing of the so rich in its variety political, economic, social and cultural presence of the Russian emigration wave in Bulgaria? Primarily on the following pages I will try correctly and specifically to give an answer to two cardinal questions. The first is relatively surmountable: HOW the diverse social groups of Russian refugees /and their offspring/ have been funded by the Bulgarian state for 25 years. Regarding the second question - WHY all these people were subsidized by the state for such a long period of time - it turned out that its partial response was found in a single document in the midst of thousands of archival documents which passed through my hands. Along with that, I found no trace attesting to when the League of Nations had performed its commitment in terms of funding the Russian refugees in our country and for what compelling reasons Bulgaria continued to finance the Russian refugees up to 1944.

I do consider the fact that it concerns the realities of one filled with all sorts of quite contradictory and sometimes inexplicable political, economic and military cycles period between December 25, 1919, when the ship "Vityaz" docked at Varna port, carrying on board the first big compact group of 1500 Russian refugees and August 28, 1943 - the sudden and unexplained up to now death of the 49-year-old king Boris III. In other words - in this study I will make an attempt with the help of a huge volume of dry seemingly digital data in the archival documents to track the full of open questions for a quarter century Bulgarian policy towards the Russian refugees. It seems to me that the past decades failed to raise completely the barriers to the historical truth. Therefore, all hypotheses remain open. Including mine.

In these final words the good manners require to point out that trying to realize the mentioned by me above goals, my main desire is not only to achieve certain cognitive horizons, but also to defend - solely on the basis of the archival documents - the historical justice. We should not delude ourselves for a moment that in each row and each figure in this study are presented only facts. Because in reality behind them stand the fates of people who had painfully slowly settled their lives on foreign land amidst the debris of their flown forever happy and peaceful past. Namely for this reason the social situation of the mass of Russian refugees was comparable only with gap. They had relied solely on their faith in the future and the cult to the past. These two passions were merged into a mirage, helping them to live in a world which for objective reasons simply had not been able to look into their souls. In fact it represented “space” the memories, legends and kitchens of which had not fed their childhood. All this, however, revealed by the help of the impartial archival documents, I hope will outline clearly enough the sad and harsh realities of the immigrant existence in our country of the thousands driven from their homeland Russian citizens. On the other hand, as often happens in each research work, the author sometimes is forced to accept snippets and circumstantial evidence, which in any case leave a lot of room for guesswork. And I have tried to point them out. But, in general, the life of the Russian refugees in Bulgaria was a derivative of the social imperatives of the economy. Therefore the vast majority of these people, falling in such conditions, did not lead normal lives. They had only sad fates. But deeply in their hearts they kept gratitude as well – evidence, given by a document related to a significant event for the Russian military disabled people which happened in the first days of January 1936 - the opening of their house in the village of Knyazhevo, Sofia region. Specific information about it we learn from the hearty congratulation address which they sent on 12 January of the same year to the Prime Minister Georgi Kiosseivanov: "The Russian invalids, together with representatives of the administration both of the Bulgarian and Russian society at the consecration of their own invalid house in the village of Knyazhevo, express their feelings of gratitude to you and in your face to the Bulgarian people since such a major event could be realized thanks to the generosity of the Bulgarian people and highly humane and wise law for public assistance. This home will be a monument of the hospitality and fraternal feelings rendered us in your beautiful country in the days of tribulation of the Russian people in exile. Allow me on behalf of all Russian disabled people in Bulgaria and their families to tell you the Russian "spasibo" for all the good hospitality and noble feelings, rendered us in this brotherly country."

Finally I would like to underline two very important items. First, the attempt to be analyzed the questions raised by me has nothing to do with any dispute regarding the presence of the Russian refugees in Bulgaria. Second, in every single line of this study there is no trace of intention to be diminished in any way the exceptional humanitarian aid that Bulgaria has rendered in accordance with the realistic capabilities to the thousand Russian refugees, living in extreme hardship with broken fates forever, and whose house thresholds had been reached by catastrophic for them political events.

Therefore, the following pages, dear readers, will draw your attention to a world in which we will never be. But we will see it quite really through my attempt to open widely the window of a large number of unknown and untouched until today, for inexplicable reasons, archival documents.

The author