Експозето на книгата "Борис Христов в архивите на Държавна сигурност" е въведено както на български, така и на английски език. Книгата е на разположение на читателите в Националната библиотека "Св.Св.Кирил и Методий" под каталожен номер М 78.071.2 (092) М 24.
Present here a summary of the book "Boris Chritoff in the archives of the State Security" in Bulgarian and English.
НЯКОЛКО
УВОДНИ ДУМИ
Драги читателю,
В книгата ми ”Борис
Христов в архивите на Държавна сигурност”,
няма да срещнеш нито едно прилагателно
или епитет, характеризиращи изключителните
му качества като певец и личност. Просто
защото всички възможни супарлативи за
него - и у нас и в чужбина - са използвани
стократно. И още нещо с което напълно
съм съгласен. В своята великолепна книга
за световния български бас италиянските
му изследователи Карло Курами и Маурицио
Модуньо са споделили следното свое
разсъждение: “Мъчително е да
гледаш, да слушаш и да изследваш дворни
пернати и скитащи котки, след като си
познавал орли и лъвове. И това те кара
да се взираш с притеснение в съдбата на
вокалното интерпретаторско изкуство
след двадесет, тридесет години, когато
преките свидетели на други оперни сезони
ще намаляват все повече. Плочите,
компактдисковете, запечатените на
снимки или видеолента образи, книгите
ще бъдат паметта – а може би и единственото
познание – за полета на орлите, за
царствеността на лъвовете”. В
тази връзка би трябвало особено отчетливо
да изясним и да обясним защо винаги са
така ярки и силно въздействащи участията
на Борис Христов във всяка една световна
оперна сцена. Всички музиковеди отлично
знаят, че той винаги е плакал истински
по време на всяко свое изпълнение в
ролята му на крал Филип Втори в операта
“Дон Карлос”. Но, малцина знаят, че
Борис Христов винаги е носел и внимателно
четял при подготовката си преди всяко
свое излизане на сцената четирите копия
на оригиналните писма на Филип Втори
в които Инквизицията му е разрешавала
като единствено кралско благоволение
обесването на сина му Дон Карлос да бъде
извършено не с грубо конопено, а с
копринено въже. Едва ли е необходимо
човек да бъде специалист музиковед за
да схване крайно важния подход в
творческата лаборатория на Борис
Христов. Ето още няколко щриха в това
отношение:
”Аз се научих да анализирам средата и
атмосферата, обкръжаваща съществуването
на всеки един от характерите на Мусоргски,
като освен това вникнах в най-малките
потънкости: физическите им и морални
качества, психологическите и умствени
реакции, религиозно възпитание и човешка
отзивчивост, причината и израза на
чувствата и на външните действия. Така
се достигна накрая до пълното реализиране
на тези характери и те се поднасят отново
пред публиката верни на живота”.1
Допускам,
че сега става пределно
ясно
защо нищо не е било в състояние да сломи
характера му, никаква съблазън за влияние
и власт не го отклоняват от попрището
му, никакъв егоизъм не взема връх над
чувството му към музикалното изкуство.
Творческият му порив никога не го
заблуждава да тръгне по пътищата на
суетата и годростта. Той искаше и постигна
своята мечта да приобщи името на България
към великите традиции на европейската
култура. И още нещо. Борис Христов,
доказвайки с цялото си поведение на
сцената и в живота, никога не прояви
желание да превърне венеца на славата
в корона. Но и никому не позволи да бъде
поставен под съмнение неговия звезден
статус на певец от най-висока класа. В
тази връзка ще си позволя да цитирам
част и от един документ, който изцяло е
намерил място в книгата: “...
С “Гарибалди” тези дни се случи и една
неприятна случка. Бе направен опит да
бъде освиркан в операта. Когато заговорихме
за това направи ми впечатление, че той
никак не се безпокои от този факт. Дори
и не счита за нужно да го коментира. Това
според него не можело да се приеме като
сериозна работа. Случаят бил такъв. Това
става на представлението на операта
“Медея”, в която главна роля заема
гръцката еврейка Мария Калас. Същата,
под влияние на своя шовинизъм и жадна
за слава... искала след представлението
сама да излиза и се покланя пред публиката
и да обира отправените към всички артисти
аплодисменти. На това се възпротивил
категорично “Гарибалди” като казал,
че в операта участвали всички и успеха
на същата се дължи на всички. По повод
на тази разпра именно Калас организирала
тази провокация, която не е имала особен
ефект”. Не
мога да не спомена обаче още един
съществен детайл, разказан от Ваня и
Николай Правчански в книгата им посветена
далече не само на сценичното майсторство
на оперната ни легенда:
“Честуваше се 150-годишнитата от
основаването на грандиозния неаполитански
театър “Сан Карло”. За откриването на
големите музикални тържества бил поканен
Борис Христов. Предложението било да
участвува в четири гала-представления
на операта “Борис Годунов” със състава
на Белградската опера. Нашият сънародник
приел поканата при едно условие: да му
партнира Софийската народна опера”.
Сигурно
ще прозвучи абсурдно твърдението ми,
че трябва да сме признателни на
грижливото отношение
на Държавна сигурност към подреждането
на нейните архиви. Парадокс наистина
би имало за афиширане на подобен извод
само при един случай: ако не е придружен
с нито един факт. Истина е обаче, че
културната палитра на Борис Христов е
съдържала и други ярки цветове. В
стремежа си да бъдат максимално пълни
със сведения за живота и начина на
мислене на световно известния български
бас агентурните сводки са ни запазили
наистина твърде далечни от оперното
пеене впечатляващи негови интелектуални
характеристики: как той открива съвсем
случайно хвърлени на боклука платна на
стари италиянски художници от периода
между XVI и XVIII век и които той сам внимателно
почиства; как с гордост е показвал на
близки и познати нещо наистина изключително
- закупената от него история на България
на италиянски език издадена през XV век!
Така
идваме до основния въпрос: каква е целта
на това изследване? Оказва се, че има
един достатъчно обемист том архивни
материали, за които знаят малцина. По
една случайност - за добро или за зло -
аз съм единият тях. И тъй като става дума
за документи, които десетилетия наред
са били събирани акуратно от Държавна
сигурност за Борис Христов, струва ми
се че те би трябвало да бъдат извадени
и показани. Известно е, че на този свят
няма нито една книга, която да се отвори
сама. Все пак някой трябва да си направи
труда да разлисти страниците й. В нашия
конкретен случай в това изследване ще
предадем, като спазваме стриктно
хронологичната последователност и на
още нещо съществено: преписваната от
Държавна сигурност със завидна
педантичност лична кореспонденция на
Борис Христов. Добре известно е, че не
от вчера и от днес служебните и лични
писма винаги са били особено апетитна
хапка за всяко разузнаване. В нашия
конкретен случай обаче ще тръгнем по
тези, дълго време обвити в мрака на
потайността документи, за да се опитаме
да потърсим в тях най-важното: защо
изобщо е бил следен от българските тайни
служби тъкмо Борис Христов. Както ще се
убедиш, любознателни читателю, това в
никакъв случай няма да е разходка с цел
да се пораздвижиш по безобидни пътечки
през почивните дни. Тъкмо в този смисъл
моят опит да стъкмя подобна книжица би
бил безсмислен
ако липсва твоето партньорство. На
пръв поглед тази книга е строго
документална. Но, в действителност е
показателен разказ, чийто автор Държавна
сигурност неуморно го е писал цели три
десетилетия, пилеейки огромен човешки
ресурс. Доказателствата за подобно
твърдение са фиксирани съвсем точно в
датите между първия и последния архивен
документ в това изследване, а именно:
23 август 1946 година и 10 октомври 1976 година.
Проучването е изградено на базата на
цитирането на материали от най-различен
род и характер. Затова е редно то да бъде
завършено отново с някои неизвестни до
този момент архивни документи. Първият
от тях е писмо на Борис Христов, изпратено
на 20 април 1949 г. от Рим до Асен Димитров
и не само споделя спомена за безвъзвратно
отлетелите незабравими години прекарани
с хор “Гусла” , но е и трогателна човешка
изповед зад която прозира дълбоката
любов към всичко родно: “... Следя
проявите на “Гусла”. Никога не забравям,
че там започнаха да се развиват музикалните
ми способности. Там заякна гърлото ми
и се разви вкусът ми към хубавото,
зародиши, които сега дават плода си, и
над всичко това си ти – създател на
най-хубавото дело у нас, нещо, което
досега нито съм чул, нито съм видял.
Сещам се често и за класическите гуляи
на гусларите, които ще са ми паметни
навеки. Майка му стара - що вино се е
изпило и що мелодии са се излели от
устата ни! Тука – вятър ги вее – не
разбират от живота, няма ги тези знаменити
часове и нощи никъде”.2
Второто писмо на Борис Христов, изпратено
на 17 февруари 1968 г. от Рим, е адресирано
до Елена Димитрова. В него 54-годишният
световноизвестен оперен певец пише
редове, които би трябвало да са постояно
пред очите на всеки, който е решил да се
отдаде на това сложно и трудно изкуство:
“...
По въпросите, които ми задаваш относно
лицето, което ти наричаш “наш приятел”,
не знам нищо. Изчезна! От редките връзки,
които имах с него, се убедих, че артист
няма да стане. Не е роден за това. Само
с глас нищо не се постига във вокалното
изкуство. Работа, себеотрицание, стремежи
към усъвършенствуване са необходими
елементи за успеха на младежа, който
решава да се отдаде на това поприще.
Целта на артиста е морална, а материята
идва като последица – сама по себе си.
При случая на “нашия приятел” положението
е обратното: целта е материята - парите,
а освен това не разполага с моралните
средства и качества. Ще бъде винаги един
посредствен елемент...”.3
Последният абзац в тази книга
ще предоставим отново на Борис Христов,
който по време на пресконференцията с
български журналисти на 14 септември
1976 г. по повод първия му запис в
храм-паметнника на “Александър Невски”,
заявява с дълбоко вълнение: “В моята
дългогодишна артистична дейност дължа
специално да подчертая, че всичко което
съм правил, правя и ще бъде направено
от мене, е предназначено за името на
България и съм щастлив, че успявам
колкото мога да допринеса за издигане
на нейното име”.4 В
събрания за Борис Христов от Държавна
сигурност масивен архив има какво ли
не. Но, няма нито един единствен ред от
който да проличи, че този интелектуален
колос е бил преди всичко родолюбец.
Авторът
FEW INTRODUCTORY WORDS
Dear reader,
In my book "Boris Christoff in the archives of the State
Security" you will not meet any adjective or epithet,
characterizing his outstanding qualities as a singer and personality.
Just because all superlatives for him – both at home and abroad -
are used hundredfold. And another thing with which I totally agree.
In his magnificent book for the global Bulgarian bass the Italian
researchers Carlo Kurami and Maurizio Modugno shared their reasoning
as follows: "It is painful to watch, listen and explore yard
birds and stray cats, having known before eagles and lions. And that
makes you stare with concern in the fate of the vocal interpretations
of art after twenty, thirty years, when the direct witnesses of other
opera seasons will further decrease. The plates, CDs, the sealed on
photos or videotapes images, the books will be the very memory - and
perhaps the only knowledge - for the flight of the eagles, for the
royalty of the lions." In this connection we should especially
clarify and explain why the participations of Boris Christoff on each
world opera stage are always so bright and impressive. All
musicologists well know that he always really cried during each of
his performances in the role of King Philip II in "Don Carlos".
But just a few people know that Boris Christoff always carried with
him and carefully read during his preparation before each of his
appearances on the stage the four copies of the original letters of
Philip II, in which the Inquisition allowed him as the only royal
favour, the hanging of his son Don Carlos to be done not with rough
hemp but with silk rope. It is hardly necessary for a person to be an
expert musicologist in order to understand the extremely important
approach in the creative laboratory of Boris Christoff. Here are a
few touches in this regard: "I learned to analyze the
environment and the atmosphere surrounding the existence of each of
the characters of Mussorgsky, as well as to understand the smallest
details: the physical and moral qualities, psychological and mental
reactions, religious education and human sympathy, reason and
expression of the feelings and the external actions. So finally the
full realization of these characters was reached and they were
presented to the audience again true to life. " I assume, that
now it becomes explicitly clear why nothing was able to break his
character, any temptation for power and influence do not deviate him
from his carrier, no selfishness overrules his sense to the art of
music. His creative impulse never misguides him to go along the road
of vanity and pride. He wanted and he achieved his dream to associate
the name of Bulgaria to the great traditions of the European culture.
And something else. Boris Christoff, proving with his behaviour on
the stage and in life, never, wanted to turn the wreath of glory in a
crown. But he also did not allow his star status as a singer of the
highest class to be mistrusted. In this connection I would like to
quote part of a document which has entirely found a place in the
book: "... With "Garibaldi" these days an unpleasant
incident took place. An attempt was made to be hissed in the opera.
When talking about it I was impressed that he did not worry about
this fact. Even he did not consider it necessary to make a comment on
it. According to him, this cannot be regarded as a serious work. The
case was such.
This is done during the performance of "Medea"
opera, in which the main role was played by the Greek Jewish Maria
Callas. Being under the influence of her chauvinism and thirst for
glory ... she wanted after the performance to show out alone and bow
to the audience, thus robbing the addressed to all singers’
applauses. "Garibaldi" categorically opposed to that,
saying that all singers were involved in the opera and the success
belongs to all. Due to this quarrel namely Callas organized this
provocation, which did not have a particular effect." I
cannot mention, however, another significant detail, recounted by
Vanya and Nikolai Pravchanski in their book, devoted far not only to
the stage mastery of the opera legend:
"150
years from the foundation of the spectacular Neapolitan theatre "San
Carlo" was celebrated. Boris Christoff was invited for the
opening of the biggest music celebrations. The proposal was to
participate in four gala performances of the opera "Boris
Godunov" with the composition of the Belgrade Opera. Our
compatriot accepted the invitation on one condition: the Sofia
National Opera to be the partner.”
Probably my claim, that
we should be grateful to the careful handling of the State Security
to the arrangement of their archives, will sound absurdly. Actually
there would be a paradox for such a conclusion only in the case: if
it is not accompanied by any factual evidence. It is true; however,
that the cultural image of Boris Christoff contained other bright
colors as well. In their effort to be completely packed with
information about the life and way of thinking of the world-famous
Bulgarian bass, the agents’ summaries have preserved too distant
from the opera singing and impressive intellectual characteristics:
how he had discovered an accidentally thrown in the trash paintings
by old Italian artists between XVI and XVIII century and which he
himself carefully had cleaned; how proud he had been showing to
friends and family something truly exceptional - purchased by him
history of Bulgaria in Italian issued in the XV century!
Thus we come to the main
question: what is the purpose of this study? It turns out that there
is a sufficiently large volume of archive materials, which few people
know about. Incidentally - for good or bad - I'm one of them. And
since it concerns documents which for decades have been collected
accurately by the State Security for Boris Christoff, I think that
they should be taken out and displayed.
It is known, that in this
world there is no book, which can be opened alone. However, someone
should bother to leaf through its pages. In our case in this study,
sticking to the strict chronological sequence, we will present
something more substantial: the copied by the State Security with
enviable pedantry personal correspondence of Boris Christoff. It is
well known that not from yesterday and today the business and
personal letters have always been an especially tasty bit for any
intelligence service. In our particular case, we will go through all
these long shrouded in the darkness of secrecy documents in order to
try to find the most important: why just Boris Christoff was followed
by the Bulgarian secret services at all. As you will be convinced, my
curious reader, this will not be a walk to jog along harmless paths
during the weekends. In this sense my attempt to make such a little
book would be meaningless without your partnership.
At first glance, this
book is strictly documentary. But, in fact this is an indicative
story, the author of which - the State Security - tirelessly wrote
for three decades, wasting enormous human resource. The evidences for
such a statement are fixed precisely in dates between the first and
last archive document in this study, namely: August 23, 1946 and
October 10, 1976. The study is built on the citation of materials of
various kinds and nature. It is therefore appropriate that it should
be completed with a few previously unknown archive documents. The
first one is a letter of Boris Christoff sent on April 20, 1949 from
Rome to Assen Dimitrov, where the recollection for the irretrievably
flied unforgettable years spent with the choir "Gusla"
(gusla – folk violin) is shared. The letter represents also a human
and touching confession behind which the deep love to his native
country becomes obvious: "... I am following the performances of
"Gusla". I never forget that namely there my musical
abilities began to develop. There my throat strengthened and my taste
for the beautiful developed - embryos, which now give their fruit,
and above all is you - the creator of the best deed at home,
something that I have never heard or seen. I often recall the classic
feasts of the folk violin players, which will be commemorative
forever. You cannot imagine how much wine was drunk and how many
melodies were spilled out of our mouths! Here - the wind blows the
people – they do not understand the life, the illustrious hours and
nights cannot be found anywhere." The second letter of Boris
Christoff, sent on 17 February 1968 by Rome, is addressed to Elena
Dimitrova. There the 54-year-old world-famous opera singer writes
some lines which constantly should stand before the eyes of anyone
who has decided to devote to this complex and difficult art: "...
Regarding the questions which you ask me about the person whom you
call "our friend" I do not know anything. Disappeared! Out
of the rare contacts which I had with him, I got convinced that he
will not become a singer. He was not born for this. Possessing only
voice nothing can be achieved in the vocal art. Work, selflessness,
aspirations for improvement are the necessary elements for the
success of the young man who decided to pursue this career. The aim
of the singer is moral, and the matter comes as a consequence. In the
case of "our friend" the situation is the opposite: the
goal is the matter – the money, and he does not have the moral
means and qualities. He will always be an ordinary element ..."
The last paragraph in this book will be granted again to Boris
Christoff, who during the press conference with Bulgarian journalists
on September 14, 1976 on the occasion of his first record in the
"Alexander Nevsky" cathedral, said with deep emotion: "In
my long activity of an opera singer I have to stress that everything
I've done, do and will be done by me, is intended for the sake of
Bulgaria and I am happy that I manage as much as I can to contribute
to the raising of the name of the country." There is whatever
one can imagine in the collected for Boris Christoff massive archive
material by the State Security. But there is not one single line from
which to get the impression that this intellectual colossus was
primarily a patriot.
The
Author
