Варшава, "Алейе Уяздовские", № 33/35 - Из историята на Българското посолство в Полша ( 1919-2019)

 

Тук е поместен на български и на английски език ввода на книгата ми, фигурираща под международния код ISBN 978-954-07-5295-2 ; Here is the introduction in Bulgarian and English of my book, which appears under the international code ISBN 978-954-07-5295-2;

У В О Д

 

            Както често се случва в живота един разговор по телефона е причината да се появи на бял свят тази моя книга. Тя има специфично съдържание. Посветена е основната история на сградата на българското посолство във Варшава. Г-н Емил Ялнъзов, извънредния и пълномощен посланик на България в Полша сподели с мен идеята си за подобно начинание. За щастието вече има известна увереност, че с побобна далече нелека задачата бих успя отново да се справя. Това като отпечатване на двутомник с моето съавторско участие при осъществяване на подобна проблема, посветено на историята на посолството в Полша в София в периода между двете световни войни, е досаточно основание да се опитам да се съсредоточаваме за сетен път върху белия лист хартия.                                                                                                      Основен източник на информация за проучването ми бяха лични разговори с г-н Емил Ялнъзов, архивът на Министерството на външните работи - официален достъп до който ми беше разрешен благодарение на любезното съдействие на г-жа Екатерина Захариева, министър на външните работи. Но най-важната част от документите по тази тема е в изключително богатите фондове на Държавна агенция „Архиви“. 

            В няколко глави в това мое изследване съм се стремил, спазийки хронологичната последователност при боравенето с архивните документи, за да разкрия няколко водещи линии в повествуването на всеки от които доказва, че само действието има цена. Първата от тях е отговорното отношение на нашите посланици към пристъпване на закупуването на този изключителен във всяко отношение на собствеността в полската столица. Оказа се, че това е една интересна история, магическата власт задържа дълго време вниманието ми, водейки ме като на филм през възникналите различни проблеми и перипетии.      Втората, не по-малко важна следа от която се търгува, трябва да се разкаже подробно за постоянното деклариране на грижите от страна на дипломатическите или дипломатически състави, свържете се с постоянно ясно изразено желание посолния комплекс да се поддържа в идеалното състояние, с целта тази да Опазен като особена цена е архитектурен паметник, построен напълно реалното усещане за времето.                 

                  Редовно извършваните ремонтни дейности на този обект са друга линия, която си заслужава труда да бъде проследена. Защото те, без изключение, са били провеждани с военна прецизност за да не се допусне подобна архитектурна забележителност да загуби  стойността си като пари извадени от обръщение. Благодарение на това неслучайно и в наши дни сградата ни дава реалната възможност да се насладим на осъществените плодове на творческо усилие отпреди век, да последваме стимула довел до раждането във въображението на един вдъхновен архитект на подобна сграда и с  вълнение да жънем неговите реализирани мечти вложени в комплекс, който от десетилетия наред се е превърнал се в морален коректив на всяка власт.    

                    Бих желал специално да изтъкна, че подробното описание в книгата на посолския интериор и инвентар в никакъв случай не е самоцелно мое авторово хрумване. В този конкретен случай съм се опитал да  достигна до други хоризонти. Зад които не само да посоча богатото наличие в посолството на ценни предмети и на високохудожествени произведения на изкуството - дело на именити български и чуждестранни творци. Защото всяка сграда, колкото и да е красива и представителна, би загубила твърде много, ако не се разкаже за хората, които не само са я обитавали и  съхранили, но и издигали нейния авторитет.                                    Не мога да пропусна да подчертая, че това проучване  няма претенциите да обявява, че в него всичко е казано и че няма какво повече да се намери  в архивите. То единствено е стремеж да бъдат поставени първоначалните  основи за бъдещи  научни търсения и публикации по тази тема. Аз се постарах, доколкото ми позволяват сромните сили и подготвка, да разкрия  водещото: този посолски комплекс е част от националното ни богатство опазвано и съхранявано от ръце и сърца с усет към изящното и красивото в  разстояние на поколения български дипломати без значение към коя политическа идеология са се придържали. Благородните им действия и усилия са оставили трайна следа в историята на посолството. Направеното от всички тях е достатъчно красноречиво свидетелство за завидната им професионална подготовка и богат житейски опит, доказващи очевидно и безспорно притежание на здравословна доза обективно мислене. Всички те не само са издигали авторитета на посолството на България в Полша. Но, и далече не самоцелно са обогатявали със съзидателната си  дейност от всички възможни аспекти неговия културен, интелектуален и архитектурен облик пред света. 

                                                                   

Авторът  

 

 

INTRODUCTION

 

         As often happens in life, a phone conversation caused this book of mine to come to light. It has specific content. It is mainly dedicated to the history of the building of the Bulgarian embassy in Warsaw. Mr. Emil Yalnazov, the Ambassador Extraordinary and Plenipotentiary of Bulgaria to Poland, shared with me his idea for such an endeavor. Fortunately, I already had some confidence that I would be able to cope with such a far from difficult task again. Because the printing of a two-volume book with my co-author's participation in the implementation of such issues, dedicated to the history of the Polish Embassy in Sofia between the two world wars, was reason enough to try to focus once again on a white sheet of paper. The main source of information for my study was personal conversations with Mr. Emil Yalnazov, the archives of the Ministry of Foreign Affairs - official access to which I was granted thanks to the kind assistance of Mrs. Ekaterina Zaharieva, Minister of Foreign Affairs. However, I found the most important part of the documents on this topic in the extremely rich funds of the

         In several chapters of this study of mine, I have sought, following the chronological sequence of archival documents, to reveal several guiding lines in the narrative, each of which proves that only action has a price. The first of them is the responsible attitude of our ambassadors towards the purchase of this exceptional property in every respect in the Polish capital. It turned out to be an interesting story, whose magical power held my attention for a long time, leading me like a movie through various problems and vicissitudes. The second, no less important clue I set out on was to tell in detail about the constant care shown by our diplomatic missions, related to the constantly expressed desire to keep the embassy complex in perfect condition, in order to protect it as a special a valuable architectural monument, built as if outside the real sense of time. The regular repairs of this site are another line that is worth following. Because, without exception, they were conducted with military precision to prevent such an architectural landmark from losing its value as money taken out of circulation. Thanks to this, it is no coincidence that today the building gives us a real opportunity to enjoy the fruits of creative effort from a century ago, to follow the stimulus that led to the birth in the imagination of an inspired architect of such a building and with excitement to reap his dreams. a complex that for decades has become a moral corrective of any power. I would especially like to point out that the detailed description in the book of the ambassador's interior and inventory is by no means an author's own idea.      In this particular case, I have tried to reach other horizons.

         Behind which not only to point out the rich presence in the embassy of valuable objects and highly artistic works of art - the work of famous Bulgarian and foreign artists. I cannot fail to emphasize that this study does not claim to declare that everything is said in it and that there is nothing more to be found in the archives. It is only an attempt to lay the initial foundations for future scientific research and publications on this topic. I have tried, as far as my shameful strength and training allow, to reveal the leading thing: this embassy complex is part of our national wealth protected and preserved by hands and hearts with a sense of the exquisite and beautiful distance of generations of Bulgarian diplomats no matter what political ideology have adhered. Their noble actions and efforts have left a lasting mark in the history of the embassy. What they have done is a sufficiently eloquent testimony to their enviable professional training and rich life experience, proving the obvious and indisputable possession of a healthy dose of objective thinking. All of them have not only raised the prestige of the Bulgarian Embassy in Poland. However, they did not enrich their cultural, intellectual and architectural appearance in front of the world in all possible aspects with their creative activity.

                                                         Автора

 

 

Пиърс О'Махони - живот и дело за България /1904 - 1914/; Pierce O'Mahony - life and work for Bulgaria / 1904 - 1914 /

 

Тук е поместен на български и на английски език ввода на книгата ми, фигурираща под международния код ISBN 978-619-7464-09-2 ; Here is the introduction in Bulgarian and English of my book, which appears under the international code ISBN 978-619-7464-09-2

 НЯКОЛКО УВОДНИ ДУМИ

         Колко народи по света са преживели през последните два века в историята, така се съкрушите по своята масовост на изселването, както това се случва с българската нация? Отговорът на този въпрос е малцина. Това са ирландците. Може би поради тази обективна причина е взаимно, макар и трудно, скоро интуитивно се чувстваме близки по съдба. В българската си вариант тези събития следват своя трагичен ход в следната последователност. За периода между 1803 и 1878 г. близо 400 000 нашите сънародници напускат родните си предели поради непоносимите тегоби, причинени им от османското робство. Всички тези хора се заселват в различни райони на тогавашната Царска Русия. Удавеното в потоци кръв Априлско въстание от 1876 г.    предизвиква възмущението на цяла плеяда световно известни личности като американския журналист Джанюариус Макгахан, ирландският журналист Джеймс Баучър, американски консул в Истанбул Юджин Скайлър, британски дипломат в турската столица Уолтър Баринг, ръвоводител на позицията в английския парламент Уилям Гладстон /публикувалът на своя български  прочута “/, Чарлс Дарвин, Оскар Уил, Виктор , Джузепе Гарибалди и др.                  След Руско-турската Освободителна война ка, потеглят за Америка, надявайки се на по-добри и честити дни. След това идва най-страшната вълна, която започва след 1989 г. Време, когато нацията ни буквално е обезкръвена, поради изселването от страницата на умопомрачителната цифра на повече от 2 милиона българи! десетки хиляди българи, подгонени от недоимъ                                                                                                                                                                         На следващите страници ще следвам обаче друга тенденция. Която е не по-малко потресаваща в своята същност. Това е жестокото прогонване на българското население от земи, на което то е живяло ни повече ни по-малко, от IX до първите няколко десетилетия на XX век. Ние ще се спрем конкретно на времето между 1903 г. и 1925 г. – т.е. от Илинденско-Преображенското въстание до спогодбата Кафандарис-Моллов. Период, когато над 400 000 българи с невероятна бруталност, съпътствана с убийства, грабежи, палежи и каквито ли не издевателства е прогонено от земите си от не една и две балкански официални власти.                                               

       И точно в този именно отрязък от време разделно, изгрява звездата на една напълно реална проява на съчувствие, грижа, добронамереност и хуманизъм   от един доблестен представител на Ирландия към мнгоградския български народ.Сред плеядата чужденци, оставили своя дълбок отпечатък върху нашите съдбини този ирландец заема особено място. Той е човек, който през живота си се е подвизавал под три имена, сменил е три религии и е бил награден в рамките на около година с най-високите ордени за граждански заслуги от монарсите на две държави, каквито са България и Англия, воюващи помежду си през Първата световна война. Кой е този представител на Ирландия и какво точно е направил той, за да заслужи орденът за граждански заслуги, връчен му от цар Фердинанд в началото на 1915 година? Отговорите на тези интригуващи въпроси се крие в достойната и позабравена в наши дни впечатляваща личност на Пиърс Чарлс дьо Лейси   О’Махони. Неговата връзка с българската кауза е пряко следствие от жизнения му път, който воден от своя морал, гражданска позиция,  вяра и желание за свободна и независима Ирландия, в крайна сметка се оказва въвлечен и във водовъртежите на българската история. Този стойностен човек, не само закупува и обзавежда със собствени средства  дом за своите 32-ма възпитаници –български сираци и към които той ще докаже своята човешка съпричастност и голяма по размера си отдаденост.Но и полага изключителни грижи за да ги отгледа, образова и им даде старт в живота.                                                                                                                                    Авторът      

 

A FEW INTRODUCTORY WORDS

             How many nations in the world have experienced in the last two centuries in their history such devastating emigration as it happens to the Bulgarian nation? Few people know the answer to this question. These are the Irish. Perhaps for this objective reason, we somehow, although difficult to explain, somehow intuitively feel close in destiny. In their Bulgarian version, these events follow their tragic course in the following sequence. Between 1803 and 1878, nearly 400,000 of our compatriots left their homeland due to the unbearable hardships caused to them by Ottoman slavery. All these people settled in different parts of the then Tsarist Russia. The blood-soaked April Uprising of 1876 infuriated a whole host of world-famous figures such as the American journalist Januarius McGahan, the Irish journalist James Boucher, the US Consul in Istanbul Eugene Skyler, the British diplomat in the Turkish capital, the Turkish capital, and the Turkish capital. William Gladstone / published his famous pamphlet "Bulgarian Horrors" /, Charles Darwin, Victor Hugo, Oscar Wilde, Giuseppe Garibaldi and others.                                                            After the Russo-Turkish War of Liberation, tens of thousands of Bulgarians, driven by poverty, rushed headlong into America, hoping for better and happier days. Then comes the most terrible wave, which began after 1989. A time when our nation was literally bloodless, as a result of the emigration of the mind-boggling number of more than 2 million Bulgarians!                In the following pages, however, we will follow another trend. Which is no less shocking in its essence. This is the cruel expulsion of the Bulgarian population from lands on which they lived no more or less, from the ninth to the first few decades of the twentieth century. We will focus specifically on the time between 1903 and 1925 from the Ilinden-Preobrazhensko uprising to the Kafandaris-Mollov agreement. A period when over 400,000 Bulgarians with incredible brutality, accompanied by murders, robberies, arson and all sorts of atrocities were expelled from their lands by more than one or two Balkan officials.                                                     И точно в този период от време отделно звездата на една съвсем реална проява на съчувствие, грижа, добронамереност и хуманизъм изгрява от доблестен представител на Ирландия до многострадалния български народ. Сред плеядата чужденци, оставили дълбока следа в нашите съдби, този ирландец за специално място. Той е човек, който през живота си се бори под три имена, смени три религии и в рамките на около години е създаден с най-високите ордени за граждански заслуги от монарсите на две държави, като България и Англия, се воюват по време на Първата световна война война. Кой е този представител на Ирландия и какво точно е направил, за да подобрим ордена за граждански заслуги, връчен ми от крал Фердинанд в началото на 1915 г.? Отговорете на тези интригуващи въпроси се крият в достойната и вече забравена впечатляваща личност на Пиърс Чарлс де Лейси О'Махони.                                                                    Връзката му с българската кау е пряко следствие от който е известен житейски път, воден от известен морал, гражданска позиция, вяра и желание за свободна и независима Ирландия, в крайна сметка се оказва въвлечен във водовържи на българската история, към която той ще докаже човешката си съпричастност и голяма преданост. Този ценен човек не само купува и обзавежда със собствени средства дом за своите 32 възпитаници – български сираци и на които ще докаже човешката си съпричастност и голяма преданост. Но той също така полага много грижи, за да ги гледа, образова и да им даде началото в живота.                                                   

на автора

 

 

 

 

 

 

СЪДБАТА НА ЦАРСКИТЕ СЛУЖИТЕЛИ В ЕПОХАТА НА СОЦИАЛИЗМА; THE FATE OF THE ROYAL SERVANTS IN THE AGE OF SOCIALISM

 

Тук е поместен на български и на английски език увода на книгата ми, фигурираща под международния код ISBN 978-619-7464-08-8; Here is the introduction in Bulgarian and English of my book, which appears under the international code ISBN 978-619-7464-08-8;

   НЯКОЛКО УВОДНИ ДУМИ

            На следващите страници в книгата ми „Съдбата на царските служители в епохата на социализма“ ще се опитам да разгледам официалната и житейската съдба на най-близките и в това време на служителите на цар Борис III. Използвал съм широк спектър от български и чуждестранни източници, който включва данни и факти, открива в ежедневни и периодични печатни издания; винаги любезно предоставяте ми документи от масивите на Държавната агенция „Архиви;, в книгохранилището и Историческия архив на Националната библиотека „Св.Св. Кирил и Методий“; във фондовете на Комисията по досиетата; в документалната база данни на т.н. Народен съд. В по-голямата си част публикувате, посветени на                                                                                          проблема за трагичните ефекти от решенията, които са свързани с този Народен съд, започва с уточнението, че началото на това страшно по размери на срутване на една цяла обществено-политическа система поставя преврат на 9 септември 1944 година. Струва ми се, че тези данни по-скоро е следствие от едно изключително важно дни събитие, което се случва само няколко по-рано. Защото именно това е определено изиграва ролята на онзи водораздел, разсякъл безкомпромисно тогавашната епоха на две:   преди и след това. В конкретния случай става дума за 5 септември 1944 година. Датата, когато   Съветския съюз обявява война на България - сателита на хитлеристка Германия. Но, който в същото това време, т.е. през периода на цялата Втора световна война, е имал с Москва коректни, постоянни и директни дипломатически отношения. По неизвестни лично за мене причини съдържанието на този документ изобщо не е  широко известно. Дори нещо повече. То се среща единствено в преразказан вид в различните източници. Тук ще цитирам само онези автентични негови части, които успях да открия след доста ровене из интернет пространството: „Повече от три години България е помагала на Германия във войната със Съветския съюз. Съветското правителство се е съобразявало с обстоятелството, че малката страна България не е в състояние да се съпротивлява на мощните въоръжени сили на Германия във време, когато Германия държеше в ръцете си почти цяла Европа...Въпреки това българското правителство и сега отказва да скъса с Германия, води политика на т.нар. неутралитет, по силата на която продължава да оказва пряка помощ на Германия срещу Съветския съюз... По силата на това съветското правителство не смята повече за възможно да запазва отношения с България и заявява, че не само България се намира в състояние на война със СССР, но и Съветския съюз се намира в състояние на война с България”.                                                                                                   Не съм юрист, за да мога да направя компетентен анализ на цитираното по-горе съдържание на въпросния документ. Но, все пак в него има ясно посочено твърдение, което не може да не прави впечатление. Това е обвинението, окачествяващо България че се намирала в състояние на война срещу Съветския съюз. Така в продължение на някакви си четири дни, без да гръмне не само нито едно оръдие, а дори и пистолет, войските на III-ти Украински фронт на маршал Толбухин навлизат необезпокоявани и  посрещнати  добронамерено на българска територия от населението, създавайки необходимите политически и военни условия за извършването на посочения деветосептемврийски  политически земетръс. И вследствие на което буквално за броени месеци – от декември 1944 г. до първите дни на април 1945 г. – това събитие чрез своето юридическо оръжие Народния съд -, става  причина да бъдат ликвидирани чрез 135-те му поделения в цялата страна общо 2 730 души, окачествени като „врагове на народа“. Обективността изисква да се посочи, че всред тях е имало  и хора, които са заслужавали това най-тежко наказание. Достатъчно е да посочим напълно ненужното убийство на английския майор Франк Томпсън и престъпните действия на Александър Белев, в качеството му на комисар по еврейските въпроси. Големият грях на Народния съд обаче е, че действал недопустимо по бързата процедура, под външен диктат и воден спрямо  обвиняемите от презумпцията, че всички набедени  са виновни.                                                                                     През 2020 г. в цяла Русия тържествено  бе отбелязана 75-годишнината от края на Втората световна война в която значителна роля за разгрома на фашизма изиграва тогавашния СССР. За огромната част от българските архивисти и историци обаче тази дата навява и други, далече не така вълнуващи спомени. По време на военното си присъствие в България Съветския съюз изнася огромна част от нашите държавни архиви. Въз основа на цитирания малко по-горе документ, окачествяващ България като победена страна, тя била лишена от това свое архивно богатство тъй като то попадало под ударите на военновременните закони, т.е. че е военен трофей. Това състояние на нещата е в сила и до ден днешен. Осъществените през годините няколко официални опита за връщането на тези архиви у нас са завършвали без успех. Направих това отклонение с горния абзац тъй като липсата на достатъчно архивни документи точно по този кръг тук третирани въпроси, осезаемо се чувства от всеки, който е проявил желание да вникне в дълбочина, а не да върви по повърхността на събитията.                                                                                                                          За съжаление участта на повечето царски съветници  има ужасен край. Защото за зла участ посочените по-горе дати се преплели трагично в техния живот. Отчитайки всички тези обстоятелства, аз се опитах да проследя живота и дейността на част от тази група хора; конкретните им служебни задължения; където това позволява начинът им на разсъждение; обективното им и не дотам реално виждане на различните често пъти противоречиви държавни и политически колизии на които те са били свидетели; и не на последно място по важност - да анализирам данните, посочени в техните писмени показания пред Народния съд, както и тяхната житейска съдба след 9 септември 1944 година.                                      За мене основният въпрос, който стоеше в процеса на проучванията ми, бе доколко и дали изобщо всички тези хора, известни с общото понятие царски служители, на част от които  епизодично са били поставяни за изпълнение различни задачи от най-висшата инстанция в Царство България и  за изпълнението на които те са докладвали на сюзерена писмено или устно, ги прави виновни от юридическа и обществена гледна точка по какъвто и да било вътрешнополитически или международен въпрос. Още повече, че те не са подписвали каквито и да било документи от какъвто и да било държавен, стопански, военен, политически или икономически характер. И още нещо съществено. Всички тези служители никога лично не са посочвали под каквато и да било форма да бъде арестуван или разстрелян дори и един нелегален партиен деец или партизанин. Документално доказано обаче  е друго. Някои от царските съветници са успявали да спасят живота на  сегашните им съдници. Две такива имена са достатъчни: Трайчо Костов и Цола Драгойчева.                                                                                          Днес, застанали от дистанцията на времето, ние отново не можем да отговорим на елементарния въпрос  какво е било провинението на царските служители за да им бъде предявено от Народния съд най-тежкото наказание? Според някои автори такова било тогава времето – политически противоречиво. Според други – част от тях са заслужавали да бъдат наказани, макар и не с разстрел. Трети са на мнение, че правната им защита е била недостатъчно убедителна.  Още от следващата страница започва своето повествувание една съвсем реална, базирана само на архивните документи и факти,  политическа история. А целта ми е повече от ясна – в този си формат тя да напомня, че никога повече  не трябва се повтори!                                                                     

  Авторът   

pmangatchev@gmail.com

 

FEW INTRODUCTORY WORDS

          In the following pages in my book "The Fate of the Tsarist employees in the Age of Socialism" I tried to consider the official and life destiny of the closest and at the same time well-known employees of Tsar Boris III. I have tried, as far as my strength and knowledge allow, to examine the official and life destinies of several of the closest and most famous servants of Tsar Boris III. I have used a wide range of Bulgarian and foreign sources, which includes data and facts found in daily and periodical publications, documents in the files of the State Agency "Archives", in the book depository and the Historical Archive of the National Library "St.St. Cyril and Methodius ”, in the funds of the Commission on Dossiers, in the documentary database of the so-called People's Court.                  For the most part, publications devoted to the problem of the tragic consequences of the decisions of the said People's Court usually begin with the clarification that the beginning of this terrible collapse of an entire socio-political system marked the coup of September 9, 1944. It seems to me that this date is rather a consequence of another extremely important event that happened only a few days earlier. Because it definitely plays the role of a watershed, uncompromisingly dividing the then era into two: before and after.  In this case it is September 5, 1944.  The date when the Soviet Union declared war on Bulgaria - the satellite of Hitler's Germany, which during the entire Second World War had correct, permanent and direct diplomatic relations with Moscow. For reasons unknown to me personally, the content of this document is not widely known at all. Even more. It occurs only in retold form in various sources. Here I will quote only those authentic parts of this document, which I managed to find after a lot of searching on the Internet: “For more than three years Bulgaria has been helping Germany in the war with the Soviet Union. The Soviet government took into account the fact that the small country Bulgaria was not able to resist the powerful armed forces of Germany at a time when Germany held in its hands almost all of Europe ... However, the Bulgarian government still refuses to break with Germany, pursues a policy of so-called. neutrality, by virtue of which it continues to provide direct assistance to Germany against the Soviet Union ... By virtue of this, the Soviet government no longer considers it possible to maintain relations with Bulgaria and states that not only Bulgaria is at war with the USSR , but the Soviet Union is also at war with Bulgaria. "                                                                                                                                         I am not a lawyer so that I can make a competent analysis of the content of the document in question. However, there is a clear statement in it, which cannot fail to impress. This is the accusation that characterizes Bulgaria as being at war with the Soviet Union. Thus, for some four days, without firing not only a cannon but also a rifle, the troops of Marshal Tolbukhin's 3rd Ukrainian Front entered undisturbed and welcomed on Bulgarian territory, creating the necessary political and military conditions for carrying out the operation. September 9 coup. And who literally in a few months - from December 1944 to the first days of April 1945 - through his legal weapon, the People's Court, liquidated through its 135 branches across the country a total of 2,730 people, classified as "enemies of the people“.  Objectivity requires pointing out that there were people among them who deserved this most severe punishment. Suffice it to mention the completely unnecessary assassination of British Major Frank Thompson and the criminal actions of Alexander Belev, in his capacity as Commissioner for Jewish Affairs. However, the great sin of the People's Court is that it acted inadmissibly under the fast-track procedure and under external dictation.                                                                In 2020, Russia solemnly and deservedly celebrated the 75th anniversary of the end of World War II, in which the then Soviet Union played a decisive role in the defeat of fascism. For the majority of Bulgarian historians, however, this date brings other, not so happy memories. During its military presence in Bulgaria, the Soviet Union exported a large part of our state archives. According to the above-mentioned document, as a defeated country, Bulgaria was deprived of this archival wealth, as it fell under the blows of wartime laws, ie. that it is a military trophy. This state of affairs is still valid today. The several attempts made over the years to return these archives to our country have ended without success. I made this deviation with the above paragraph because the lack of sufficient archival documents on this particular range of issues discussed here is felt by anyone who has expressed a desire to delve into the depths and not to walk on the surface of events.                   Unfortunately, the fate of most royal advisers and officials has a terrible end. Because, unfortunately, the above dates are tragically intertwined in their lives. Taking into account all these circumstances, I tried to trace the life and activity of a part of this group of people; their specific official duties; where this allows their way of thinking; their objective and not so realistic view of the various often contradictory state and political conflicts they have witnessed; and last but not least - to analyze the data stated in their written testimony before the People's Court and last but not least - their life destiny after September 9, 1944.   For me, the main question that stood in the process of my research was to what extent and whether all these people, known by the general concept of royal officials, some of whom were occasionally assigned to perform various tasks by the highest authority in the Kingdom of Bulgaria and for the performance of which they have reported to the suzerain in writing or orally, makes them guilty from a legal and public point of view on any domestic or international matter. Moreover, they did not sign any documents of any state, economic, military, political or economic nature. And another important thing. All of these officers have never personally indicated in any form that even an illegal party activist or guerrilla should be arrested or shot. However, it is documented otherwise. Some of the royal advisers managed to save the lives of their current judges. Two names are enough: Traicho Kostov and Tsola Dragoycheva.                           Днес, изправени от дистанцията на времето, отново не можем да отговорим на елементарния въпрос каква е била вината на царските чиновници, за да им нанесе най-тежкото наказание Народният съд? Според някои автори тогава е било времето. Според други някои от тях заслужавали да бъдат наказани, макар и не с екзекуция. Други смятат, че тяхната правна защита е била недостатъчно убедителна. От следващата страница започва нейният разказ една съвсем реална, основана само на архивни документи и факти, политическа история. И целта ми е повече от ясна – в този формат никога повече няма да се повтори!

                                                               Автора

По следите на фамилното име Балжаларский; По следам фамилии Балжаларский; In the footsteps of the surname Balzhalarsky

 

Това е  увода на проучването ми /на български, руски и английски език/ посветено на историята на един български фамилен род в Русия. Книгата ми фигурира в международния книгообмен под заглавие "По следите на фамилното име Балжаларский" и  индификационен номер ISBN 978-619-7464-07- 8.

Это введение в мое исследование / на болгарском, русском и английском языках / посвященное исследование истории болгарской семьи в России. Моя книга фигурирует в международной книжной бирже под названием «По следам фамилии Балжаларский» и идентификационным номером ISBN 978-619-7464-07-8.

This is the introduction / Bulgarian, Russian and English languages / of my research dedicated to the history of a Bulgarian family in Russia. My book is listed in the international book exchange under the title "In the footsteps of the surname Balzhalarsky" and identification number ISBN 978-619-7464-07-8.

НЯКОЛКО УВОДНИ ДУМИ

 

             Причината, за да се появи това изследване, възникна съвсем случайно. Моят дълбкоуважаван съавтор Сергей Пирожков от Перм, Русия с  когото през миналата година осъществихме публикация свързана със живота на семейство Тупицини в Русия и в България, наскоро ми изпрати няколко изрезки от руски вестници излезнали общо взето  през втората половина на ХХ век. В тях се описваше достойния живот на Сергей Николаевич Балжаларский преминал през сложни перипетии в онова твърде противоречиво време когато добрият тон е бил почти невъзможен. Но, ето че този човек с български корени,  съумял да намери начин да живее всред безкрайно интересното царство на шаха и особено на шашките. Не спрял насред пътя. А успял да направи много повече. Станал  един  от най-добрите състезатели по шашки, завоювайки високото отличиe „Майстор на спорта на СССР“ Така постигнал най-важното: намерил линия на поведение, която нито на сантиметър не го отклонявала от това да бъде борбена и същевременно достойна личност, успявайки да реализира възможността да бъде свободен човек, който не се страхувал да чувства, да анализира и да изразява чрез любимия му спорт всичко онова, което го вълнувало. Благодарение на всичко това Сергей Балжаларский оцелял.                                                                                                                              В процеса на проучването ще се опитам на следващите страници да потърся, основавайки се на етомологичния анализ и на историко-географската фактология, пътища за произхода на фамилното име Балжаларский. Преди да пристъпя обаче към това действие трябва да посоча, че по  принцип тази фамилия най-често се срещала в Таврия. Т.е. онази известна  още от древността област в Кримския полуостров  в която през различни периоди приютявала гостоприемно хиляди българи, успяли да избягат от родината си по време на турското робство. Те са известни в историческата литература като таврийски българи.                                                                                                                               Надявам се, че на следващите страници читателите с интерес ще проследят, както сами ще се уверят, често твърде необикновите истории на представителите на фамилията Балжаларский. Защото за изминалите два века, откакто има данни за тях, те са били офицери, духовници, кметове, майстори на спорта, интелектуалци, музикални педагози, работливи селяни и какво ли още не. Но, всеки един от тях, без да го е афиширал, е носел в сърцето и душата си неугасващия пламък на българското родолюбие. 

                                                                    Авторът e-mail: pmangatchev@gmail.com

НЕСКОЛЬКО ВВОДНыХ СЛОВ

           Причина этого исследования возникла совершено случайно. Мой уважаемый соавтор – Сергей Пирожков из Перма, России с которым мы в прошлом году публиковали материалы о жизни семьи Тупицини в России и Болгарии, недавно прислал мне несколько вырезок из российских газет, опуликованных во второй половине Двадцатого века. Они рассказали о достойной жизни Сергея Николаевича Балжаларского, который пережил сложные перипетии в то весьма неоднозначное время, когда хороший тон был практически невозможен. Но вот, этот человек с болгарскими корнями сумел найти способ жить в бесконечно интересном  королевстве шахмата и особенно шашек. Он не оставился посреди дороги. И ему удалось сделать гораздо больше. Он стал одним из лучших шашистов, завоевав высокую награду „Мастер спорта СССР“. Таким образом он добился главного: нашел линию поведения, ни на дюйм не отклоняющуюся от боевого и в то время достойного человека, сумевшего осознать возможность быть свободным человеком, который не боялся чувствувать, анализировать и выражать через свой любимый вид спорта все, что его волновало. Благодаря всему этому Сергей Балжаларский выжил.                                      В ходе исследования я постараюсь на следующих страницах, основываясь на этомологическом анализе и историко-географической фактологии, поискать пути происхождения фамилии Балжаларский. Однако прежде чем продолжить, я должен отметить, что в принципе эта семья была наиболее распространена в Таврии. Т.е. эта известная с древности местность на Крымском полуострове, в которой в разные периоды жили тысячи болгар, которым удалось бежать со своей родины во время турецкого рабства. В историчекой литературе они известны как таврические болгары.                      Я надеюсь, что на следующих страницах читатели с интересом проследят, как они сами увидят, часто очень необычные истории членов семьи Балжаларских. Потому что последние два столетия, поскольку о них есть данные, они были офицерами, духовенством, мэрами, мастерами спорта, интеллигенцией, музыкальными педагогами, трудолюбивыми крестьянами и прочим. Однако каждый из них, не афишируя это,  нес в душе и сердце неугасимое пламя любви к старой Родине,  который передовался из поколения в поколение.           

                                                                        Автор    pmangatchev@gmail.com