Prof. Alexander Tsankov - life and work; проф. Александър Цанков-живот и дело

The introduction to this book is given here in both English and Bulgarian. The book is in the National Library "St. Cyril and Methodius", Sofia under catalog number

Sk 709452

In this book an attempt will be made to trace the life of Prof. Alexander Tsankov from the period when the political events in the autumn of 1944 forced him to leave Bulgaria forever.

In this case our intention will be marked by the following peculiarity: it will be realized only in an indirect way. In order to be concrete – by the help of the dossier of Prof. Tsankov, carefully maintained and supplemented by the State Security for years in line. It represents quite capacious volumes – a quantity which is sufficient for tracing the life of one, as well known, of the most abused and despised Bulgarian political figures, who has drunk to the bottom the bitter glass of hatred, expressed in the attached name “bloodologue” – the only definition for a Bulgarian  statesman in our multi-centuries-old history.

But of great interest for us is the interval from 1918 (the end of World War I) to 1926 (the end of the government of Alexander Tsankov). This is a period definitely marked by a series of heavy events in Bulgaria. In the time when Alexander Tsankov is in the lead of the executive power, the misfortune has spread open its wings over the country to such an extent that wherever you look, you will find out that everything has had united with it. In support of this, at first glance quite idealistic statement, we have to point out some data and facts, which introduce extremely negative aspects to the government of Tsankov. The state debt of the country had raised from 670 millions BGN in 1911 to 27 billions BGN in 1919. The Paris treaty imposed to Bulgaria indemnities to the colossal amount of 2 250 000 000 golden franks and for extinction and interests under it our country had to pay annually 180 millions golden franks. Bulgaria was forced to export under the form of reparations 40 000 heads big and 33 000 heads small livestock, as well as 50 000 tons coal annually for 5 years onward. Except this the incomes from mines, quarries, woods, rivers, the state enterprises and incumbents, the rails, the ports, the duties and all taxes were defined under the dictate of the winners, to serve most of all for payment of the obligations to the European governments and banks, while the Bulgarian government was allowed to dispose only of the eventual surplus, if any. Unfortunately this was not all. Over 100 000 were the families that were hit hard by the war. More than 1 billion BGN were spent per month for the payment of invalid pensions. The articles of the international treaty literally threw on the street around 8 000 Bulgarian officers. Over 100 000 were the refugees, cast away from their native settlements who were looking for a shelter in the country. Over 15 000 Russian emigrants not only expected but also received help from our country. The number of the Bulgarian prisoners-of-war exceeded 100 000. Unfortunately this terrifying list of total economic ruin had one follow-up. In order to press out our completely ruined and territorially sacked country, the stay and the overall means of livelihood of the Inter-allied Commission, authorized to follow the execution of the military reparations to the winners, reached the following huge sums for the Bulgarian tax-payers:

For remunerations – 65 890 600 BGN

For furniture, accommodation etc. – 9 026 500 BGN

For the controlling military commission – 3 507 500 BGN

For the commission, defining the boundaries – 2 774 900 BGN

For the commission of the Greek-Bulgarian emigration – 9 021 700 BGN

Total – 118 531 000 BGN.

We have to further add to all mentioned above also the suggestion of the Comintern, concluded in the assessment that in Bulgaria the political environment was extremely suitable for victorious development of the revolutionary process. Thus this really complex mixed amalgam of plenty of tendencies and consecutive events at the end played the role of a detonator, which brought to the bursting in 1923 of the June and September uprisings, which were drowned in blood and for which the horrifying recollection had mercifully faded. As a consequence afterwards the red terror started; it ended with the explosion of the church “Sveta Nedelya” in 1925. The authority, firmly determined to cope with the situation at all means, hit cruelly not only the participants in these events, but also a part of the elite of the Bulgarian intelligence. And at the end as a final sad accord the Chirpan earthquake on 1 April 1928 with magnitude 6.9 under the Richter scale further shaked many human fates. The total number of the fully ruined buildings was 26 000 and the number of hemi-ruined houses exceeded 21 000.         

I consider quite relevant the logic question – how many countries worldwide had experienced within 10 years period many economic, public-political and natural calamities of this scale. In other words the above lines express a tendency which cannot be explained as far as it concerns to the fact who and why just at this moment is heading the authority in the presence of an extremely intertwisted and complex political and social knot. But the undoubted evidence is – accidentally or regularly during this disastrous in economic aspect and revengeful in political aspect period prime-minister was Alexander Tsankov – hopelessly bent by the destiny person, who made by personal choice an individual evolution, which cannot be explained, from the prestigious scientific department towards political events, and which most historians define as embarrassing in many aspects. That’s why, basing on these assessments, we’ll not be that much wrong when concluding that Prof. Tsankov had possessed two undeniable and co-existing personal qualities: extremely wide and profound scope of irrefutable scientific background and consciousness in only one plane as far as it concerns the area of the led by him internal policy. Some research workers consider that Stefan Stambolov was hated to a greater extent than Alexander Tsankov. The objectivity imposes clearly and categorically to make a parallel between these two personalities who had left a stable trace in the newest Bulgarian history. Because namely for both of them it appeared that the hatred has degrees. In the case of Stambolov – the hate came mainly from the governing elite, while in the case of Tsankov – it had quite different social status, coming form the low layers.

Finally we have to guess at the question when the peoples win more – from the lottery during the voting procedures or from the casual meeting of the chromosomes of one or another statesman for good or for bad appearing on the political stage in possibly most inconvenient in historical aspect time? But in all cases the publicly poplar persons are divided into two categories: the ones that their contemporaries do not want to forget and the others – cannot forget.

Much to our regret quite objective circumstances forced us to finalize or research work without reaching the desired by us finale. We have in view the lack of possibility to analyze the last period of the life and activity of Alexander Tsankov (between 1949 and 1959) in Argentina. We are obliged to explain the reasons. In a nutshell – the lack of whatever information collected by the Bulgarian special services for the outlined period. In quite huge volumes, devoted on everything which Prof. Tsankov had tried to make in political aspect as an emigrant after 09.09.1944 in Western Europe, there are hundreds of court summons with the exact dates and signatures of the summoned by the Bulgarian court witnesses and defendants. But we found nowhere any explanation due to which reasons the state security services had dropped off their attention and care for Tsankov in Argentina. Is the geographic distance the only fact which is decisive in this attitude? Are there some other reasons? Currently the archive documentary material, keeping sufficiently detailed information for the activity of Alexander Tsankov, does not give us any concrete or even misty answers to these questions.

ПРЕДГОВОР

Като обществен и политически деец проф. Александър Цанков принадлежи към онези личности от българската история, за които не е необходимо да се сещаме само по повод на кръгли годишнини за тяхното рождение или смърт. Наистина колко са в българската история политическите дейци като него на които съдбата се усмихва така щедро – да бъде лидер на партия, министър, министър-председател и председател на Народното събрание? Към тези факти, сами по себе си никак немаловажни, следва да се прибавят още две съществени обстоятелства - че той е може би единственият български министър-председател, имал нещастието да оглави кабинет, срещу който народното негодувание се проявява в две въстания - през юни и септември 1923 г., а след 9.ІХ.1944 г. – да се опитва да подпомогне хитлеристкия Райх, чиято гибел през есента на 1944 г. и пролетта на 1945 г. безвъзвратно и неумолимо е приближавала.

Макар че излиза на обществено-политическата арена още от юношеските си години, проф. Александър Цанков показва по недвусмислен начин, че съумява да се ориентира добре. Показател за това е сложният и противоречив път на развитие, който той извървява в продължение на няколко десетилетия от края на ХІХ до средата на ХХ век. Еволюция, която изживява от ляво на дясно - от симпатизант на Българската работническа социалдемократическа партия до лидер на Народното социално движение. Това негово политическо движение го поставя редом с друга крупна политическа фигура в Европа каквато е Бенито Мусолини, който също изминава пътя на подобно превъплъщение. И може би това е една от причините, поради които в общественото съзнание не само в България, но и извън нея, проф.Цанков си е спечелил етикета на отявлен фашист, макар че многократно се е опитвал да отхвърли подобна аналогия.

След завършване на висшето си образование пред младия Александър Цанков неочаквано се открива шанса за привлектелна научна кариера - получава възможност да стане доцент в единственото по онова време висше учебно заведение в България – Софийският университет. Областта, в която той се насочва, е политическата икономия – дисциплина, която сама по себе си го тласка след напускането на БРСД, да не откъсва своя поглед от обществено-политическото развитие на България. Друго, не по-малко важно обстоятелство, което дава сериозно отражение върху неговия житейски път, са бурните събития, които България изживява в началото на ХХ век и особено участието й в трите войни – Балканската /1912 г.-1913 г./, Междусъюзническата /1913 г./ и Първата световна война /1914 г – 1918 г./.

Последвалите две национални катастрофи /през 1913 г. и 1918 г./, карат младия учен сериозно да се замисли за по-нататъшната съдба на своето отечество и какво може да стори за подобряване на неговата участ. Като специалист по политическа икономия университетският преподавател вижда ясно плюсовете и минусите на капиталистическия строй не само в България, но и в Европа и в света. Това го показват неговите научни съчинения, излезнали на бял свят в края на Първата световна война. При все това професорът дава да се разбере, че той не е убеден, че тази обществена формация е изчерпала всичките си възможности, поради което заема примирително отношение към нея и се опълчва рязко срещу болшевизма като учение и практика.

След световната война проф.Александър Цанков, без да напуска университетската катедра, се хвърля стремглаво в бурните политически води с единствената цел спасяването на капиталистическата система в България. Виждайки безсилието на съществуващите по онова време десни политически партии в страната, професорът се включва в редовете на новата формация Народен сговор, на която е и един от основателите. Въпреки положените усилия за организационното му укрепване, резултатите са почти нулеви. До преврата от 9 юни 1923 г. организацията успява да привлече твърде малък брой съмишленици. Независимо от този факт, случайно стекли се обстоятелства /убийството на Александър Греков/ му откриват пътя за лидерството в тази партия, а оттам - и за по-активно участие в обществено-политическия живот на страната. 

След отказа за участие на Кръстьо Пастухов – един от лидерите на широките социалисти, отличил се особено ярко със своите публицистични атаки срещу управлението на БЗНС, организаторите на бъдещия държавен преврат се насочват към личността на проф.Александър Цанков, възлагайки му отговорната мисия да привлече в предстоящата акция представители на всички политически партии в страната без БЗНС и БКП. Обстоятелството, че почти всички лидери на десните партии са хвърлени в затвора от управлението на БЗНС или са емигрирали, от една страна, затруднява задачата на университетския професор, тъй като без тези водачи за него би било твърде трудно да привлече техните политически последователи. От друга страна той е улеснен, тъй като това му позволява без особени усилия да склони за заговора второстепенни лица от тези партии.

За заговорниците политическата подкрепа е най-важният фактор за замислената от тях насилствена промяна на земеделското управление. И едва след като професорът съумява да я осигури, те решават да пристъпят към свалянето на земеделското правителство. Усилията на учения са щедро възнаградени – нему е предоставен министър-председателския пост в новия кабинет.

Издигнат на най-високото място в държавната йерархия на страната /след монарха/ проф.Цанков е главозамаян до неузнаваемост. Политическата слепота не му позволява да прецени, че макар и поставен на най-високия държавен пост, той ще бъде лишен от възможността да направлява държавния кораб според идейните си разбирания. Последвалите непосредствено след самия преврат събития от 9 юни 1923 г. го изправят пред реалната перспектива – назначаването на полк. Иван Вълков за военен министър и на полк.Христо Калфов за външен министър - два от ключовите постове във всеки кабинет, зад чийто фигури се прикрива истинският режисьор на политическия театър в страната цар Борис ІІІ. Хванал се вече на хорото, професорът ще трябва да играе не така както го желае и иска, а така както му се диктува от тези, които са го издигнали за министър-председател.

Макар, че като лидер на Народния сговор на проф.Ал.Цанков би следвало да бъде предоставен същия пост и в новосформираната през август 1923 г. партия Демократически сговор, това не става. Под претекст за „екипност” той е дезавуиран и влиянието му е ограничено само до симпатизантите от бившия вече Народен сговор. Другите две течения в Демократическия сговор- на демократите и на обединистите - застават зад Андрей Ляпчев и Атанас Буров.

Макар, че други фактори извършват погромите през юни и септември 1923 г. , и особено след атентата в Софийската катедрала на 16 април 1925 г., тъкмо върху проф. Александър Цанков като министър-председател пада целия негативизъм от техните действия, довели в крайна сметка до лепването му на далеч неласкавия етикет „кръволог”, който той ще носи до края на живота си. Нещата обаче не се ограничават само до етикецията, а до по-нататъшната съдба на професора като политическа фигура. След като Юнското и Септемврийското въстания са потушени, и след като през лятото на 1925 г. са разгромени левите течения в страната (БЗНС и БКП), той се оказва вече ненужен на своите господари. В началото на 1926 г., чрез добре режисиран парламентарен блам професорът е свален от министър-председателския пост. Поднесеният му горчив хап е подсладен с предоставения му нов държавен пост – председател на Народното събрание. Ученият обаче не е дотоклкова наивен, че да не прозре, че оттук нататък вече де юре няма да бъде фигурата, която ще има реални възможности в направляването на политическия живот в страната.

След парламентарните избори през 1927 г. на проф.Ал.Цанков отново е предоставен поста председател на Народното събрание, който той заема до 1930 г., когато му е отнет и вместо него получава поста министър на народното просвещение. С този акт той е изместен още по-назад в политическата сцена на страната.

Очакванията на диригентите на политическото развитие на България, че ученият ще се примири с тази си участ, се оказват напразни. Вкусил вече „отровното биле на властта”, професорът показва, че няма никакво намерение за подобна перспектива. Амбициите му да играе по-голяма роля в политическия живот на страната не го напускат нито за минута. До падането на Демократическия сговор от властта (юни 1931 г.) той е принуден да се съобразява с волята на своите политически шефове. След като Демократическия сговор преминава в опозиция, професорът се счита за свободен политически деец. Ето защо само година след извършената правителствена промяна през май 1932 г. той се откъсва от Демократическия сговор и заедно със свои съмишленици застава начело на нова формация, макар и под фирмата на същия Демократически сговор. Но, това е само временно.

Настъпилите промени в политическата обстановка в Европа и особено идването на Адолф Хитлер на власт в Германия (януари 1933 г.) подсказват на университетския професор бъдещите тенденции в обществено-политическото развитие на страната. Лишен от възможността да привлече симпатиите на бившите съглашенски сили, той обръща погледа си към хитлеристка Германия. За да даде ясни доказателства за своите бъдещи политически действия, професорът побързва да преобразува своята сговористка формация в т.н. Народно социално движение, което само по себе си е нито повече нито пък по-малко опит да бъде последван модела на националсоциалистическата партия на Адолф Хитлер в Германия. Изненадващото в случая е, че този път не се повтаря ситуацията с Народния сговор в началото на 20-те години. За разлика от Народния сговор през 20-те години Народното социално движение бързо увеличава своя числен състав и само за една година - от 1933 г. до 19 май 1934 г. се превръща в една от най-многочислените политически формации в България. Това е времето, когато проф.Цанков не крие своите амбиции отново да се възкачи на министър-председателския пост. Същевремнно той подготвя и свои партийни легиони по примера на Бенито Мусолини да превземе София с щурм през май 1934 г.Въпреки съвсем реалната перспектива за заграбване на политическата власт, щастието не му се усмихва. На пътя му се изпречват други не по-малко властолюбиви личности. На първо място това са Кимон Георгиев, бивш военен, който след края на Първата световна война става една от най-ярките политически фигури и цар Борис ІІІ, който след преврата от 9 юни 1923 г. укрепва още повече положението си като политическа фигура в страната.

Оглавяваният от Кимон Георгиев политически кръг „Звено” повтаря с успех сценария от 9 юни 1923 г. и по същия начин с помощта на част от офицерството на 19 май 1934 г. извършва държавен преврат. Дали проф.Ал.Цанков е бил изненадан или не от този факт, остава без значение. По-важното е, че със заграбването на политическата власт звенарите не само възпрепятстват пътя на неговите легиони към София, но фактически нанасят удар и на самото Народно социално движение, забранявайки го заедно с всички други политически формации в страната.

Последват и други събития, които показват по недвусмислен начин на университетския учен кой е факторът, в чийто ръце се намират реалните лостове на властта в България. След по-малко от година - през януари 1935 г. - монархът се освобождава от режима на звенарите. Подобно на Ал.Цанков Кимон Георгиев също се оказва „употребен” от двореца. След като оглавяваният от него кабинет свършва черната работа - забраната на политическите партии и фактическото суспендиране на Търновската конституция - той вече е ненужен и е принуден да напусне политическата сцена. От този момент насетне царят поема, необеспокояван от който и да било в качеството си на единствен вътрешнополитически фактор, държавното кормило. За разлика от университетския професор монархът се опитва да бъде по-гъвкав политически играч и донякъде успява да се докаже като такъв. Това проличава особено в навечерието и в началния период на Втората световна война. Не забравил тежките последици от участието на България по време на Първата световна война, Борис ІІІ по никаъв начин не желае да хвърли страната в пламъците на вече разгорялия се световен пожар, защото много добре знае, че бъдещата катастрофа на България този път ще бъде катастрофа и за Кобургската династия, чието опазване е негова най-важна грижа.

След преврата от 19 май 1934 г. проф.Цанков е принуден да води полулегална политическа дейност. Съществен успех за него е избирането му като депутат в ХХІV и ХХV Народно събрание. Това му позволява да ползва безпрепятствено високата парламентарна трибуна, за да ободрява своите съмишленици и да им внушава пряко или косвено, че неговата политическа звезда не е още угаснала и че за в бъдеще той ще продължава да играе важна роля в политическия живот на България.

В Берлин наблюдават внимателно политическото поведение на университетския професор. Със своята неприкрита симпатия към Третия Райх Александър Цанков действитело се оказва удобна политическа фигура за въздействие върху монарха, който въпреки неособеното му желание, е принуден да води курс към все по-тясно сближение на България с Германия. Радвайки се на откритата подкрепа на хитлеристите, проф.Цанков си въобразява, че е възможно да му се повери управлението на страната. Последвалите много скоро след това събития в страната показват, че тези му очаквания са твърде наивни – шанс имат други политически фигури. Надеждите на професора, че след смъртта на цар Борис ІІІ той ще бъде включен в регентския съвет, а защо и да му се предостави министър-председателския пост, остават напразни. По това време на политическия небосклон на Българиая изгрява звездата на един друг университетски професор – Богдан Филов. Очевидно не без благословията на Третия Райх той не допуска своя колега Александър Цанков нито в регентския съвет, нито в кабинета.

Макар, че плесниците, които получава са твърде оглушителни, проф. Цанков не променя своето благосклонно поведение нито към проф.Филов, нито към стоящия зад него господар в Берлин. До началото на септември 1944 г. той продължава да изпълнява определената му роля на „опозиция от дясно” на българските управляващи фактори. Но, наближаването на Червената армия към границите на България заставя проф.Цанков да се замисли сериозно не само за своето политическо поведение, но и за собственото си и това на семейството му съществуване. Не си прави никаква илюзия каква съдба го очаква след прекосяването на Дунава от съветските войски. Затова веднага след разгрома на хитлеристите при Яш-Кишинев (август 1944 г.) предприема спешни действия за бягството си от България. Със съдействието на германското посолство в София в първите дни на септември 1944 г. той напуска заедно със семейството си пределите на страната, без обаче да има каквито и да било намерения за отказ от по-нататъшна политическа дейност. Към установеното след 9.ІХ.1944 г. ОФ правителство професорът не крие рязкото си отрицателно отношение. Ако като личност, чието име е тясно свързано със събитията през юни и септември 1923 г. това негово поведение е разбираемо, то удивление будят действията му, насочени към по-нататъшната подкрепа на хитлеристка Германия. Сам обявил се за министър-председател на емигрантското правителство университеският професор полага неимоверни усилия да окаже не само политическа , но и военна подкрепа на Райха, формирайки буквално в последния момент български военни подразделения в подкрепа на хитлеристките войски. Единственото събитие, което го принуждава да се оттегли най-накрая от активната политическа дейност, е капитулацията на хитлеристка Германия през 1945 г. От друга страна и годините му вече не са малко – наближава вече 70-те, което е знак най-после да се усмири и да се залови с последното си занимание – писане на мемоари, което той и прави.

За завръщане в България професорът не може и да мисли – вече добре му е известно, че има издадена от Народния съд смъртна присъда. А и без такава вероятно не, а сигурно, щеше да го последва съдбата на хиляди други лица, изчезнали безследно в първите дни след 9 септември 1944 г. Затова след като по-нататъшното му оставане в Германия е невъзможно, той се отправя заедно със семейството си зад Атлантика и намира убежище в далечна Аржентина. Там доживява и последните си години. Умира в Буенос Айрес на 80-годишна възраст. Това, което най-много го гнети през последните му години, е пълната забрава не толкова от страна на неговата родина, колкото от немалобройната българска емиграция, част от която живее в Америка и Аржентина. Според онова, което написва в своите мемоари, той таи дълбоко в себе си надеждата, че името му няма да бъде изтрито от българската история.

х  х  х

Делят ни вече почти шест десетилетия от смъртта на Александър Цанков. Дистанцията на времето обаче не е причина, за да отслабне вниманието ни към неговата личност, към която отношението на българското общество и днес не е еднозначно. Такова то ще бъде навярно и за в бъдеще. За неговата самооценка като фактор в политическия живот на страната българската историческа наука и българското общество вече разполагат с мемоарите му, които се появиха неотдавна. Колкото и да са ценни със своя фактологически материал, те не са достатъчни, за да се открои фигурата му като учен, общественик, политически и държавен деец. За тази цел са необходими и други документални източници. Тъкмо в това отношение са насочени и усилията на историка Петко Мангачев, проф. Виктор Анчев и автора на тези редове в подготвения документален сборник да бъдат включени действително голям брой архивни и други материали, които хвърлят обилна светлина както върху житейския път на университетския професор, така и върху политическата му кариера преди и след 9.ІХ.1944 г. В предлагания труд за пръв път стават достояние и някои неизвестни данни от биографията на проф. Александър Цанков особено за юношеския му период, а също така и за дейността му, която той разгръща в подкрепа на хитлеристка Германия след 9.ІХ.1944 г. Следва да добавим, че с настоящия документален сборник се поставя само началото на издирването на архивни материалш за жизнения и обществен път на проф. Александър Цанков. Да се надяваме, че това усилие няма да остане солова акция и ще бъде последвано и от други документални издания.

Документите в предлагания сборник са оригинални и се публикуват според изискванията на архиографската наука. Те са подредени по хронологичен ред, като за по-голямо улеснение на читателите са изработени и два показалеца – именен и географски.

Милен Куманов